Проблемът за защитата на търговците срещу неблагоприятни за тях сделки, сключвани от техните представители

проф. д-р Поля Голева

Линк към pdf копие: тук

1. Проблемът

Представителството е широко застъпен в търговското право институт. От една страна, значителна част от участниците в търговския оборот са юридически лица, които са изкуствени образувания, нямат собствена психика и следователно не могат да образуват и изявяват правно валидна воля. Затова те правят своите волеизявления чрез законните си представители – неограничено отговорните съдружници при събирателните и командитните дружества, управителят – при дружеството с ограничена отговорност, изпълнителният директор – при акционерните дружества и при командитното дружество с акции, председателят на управителния съвет или изпълнителният директор – при кооперацията. Съдружниците, които представляват по силата на закона или на учредителния договор дружеството, както и органите и техните членове, са физически лица или по изключение юридически лица – например при акционерните дружества членове на съвета на директорите могат да бъдат и юридически лица, които обаче също така се представляват от физически лица. Що се отнася до едноличните търговци, те са физически лица и като такива изразяват сами собствената си правно валидна воля. Няма пречка, а и широко се практикува упълномощаването от тях на друго лице при сключването на търговски сделки или извършването на други правни действия. Такива договорни представители в търговското право са прокуристите и търговските пълномощници. Търговските дружества имат като законови представители още ликвидаторите – в производството по ликвидация, синдиците – в производството по търговска несъстоятелност. Те извършват правните действия от името и за сметка на дружеството, което обаче се намира в едно по-особено състояние, различаващо се от нормалното състояние на едно действащо дружество, а и тяхната задача се състои основно в събиране на вземанията, изпълняване на задълженията и осребряване на имуществото на съответния търговец.

И така, в търговското право може да има законово и доброволно представителство. Подобно на гражданското право, и в търговското право представителят извършва правни действия и прави волеизявления от името на представлявания и правните последици от неговите действия възникват не за него самия, а директно за представлявания търговец. Особеното при представителството е, че едно лице извършва цялата мисловна и волева дейност, свързана с избор на съконтрагент, уговаряне на условията на търговската сделка, обема и размера на задълженията и взема съдбоносното решение, което обаче не засяга него самия, а едно друго лице – представлявания. Управителят на едно ООД взема решение да закупи имот, но е възможно този имот изобщо да не е нужен на дружеството, да е твърде луксозен за него, да не се намира на добро място или да го купи на необичайно висока цена. Управителят няма да понесе лично неблагоприятните последици от тази сделка, защото не той самият ще живее в съответната сграда, нито ще плаща цената. Изобщо при търговското представителство винаги съществува опасност от разминаване на интересите на представителя и представлявания и при него не важи поговорката всеки да сърба това, което сам си е надробил. Поговорката е точно обратната. Изтъкнатото положение се смекчава от факта, че представляваният сам си избира представителя, разбира се, с някои изключения – например ликвидатор при принудително прекратяване или синдик. Но при доброволното представителство от самия представляван търговец зависи на кого той ще възложи доверието да извършва от негово име правни действия, които впоследствие ще го обвържат, а при законовото представителство общото събрание на съдружниците или самите съдружници избират лицето или лицата, които в качеството си на органите за управление и представителство на дружеството ще действат от негово име. Правилото е, че се избират лица, за които се очаква, че ще се грижат за интересите на дружеството. Подобно е положението и при народните представители и членовете на правителството – от тях народът също така очаква, че ще работят на ползу роду.

Но дали това е така всички ние знаем и обикновено се усмихваме при мисълта за всеотдайността на представителите на всяко колективно образувание.

Какво обаче е тревожното при представителството в търговското право? Правните действия на представителите на търговците – законови или доброволни, засягат непосредствено имуществените интереси, т.е. посягат пряко на портфейла на търговеца. Те могат да го руинират, да доведат едно проспериращо дружество чрез сключване на една поредица от неизгодни правни договори до търговска несъстоятелност. Защото, ако представителят няма достатъчно познания в съответната търговска област, няма аналитична мисъл, не може да води преговори, поради което се стига до сключване на една неизгодна и опасна за интересите на представлявания търговец сделка, рискът от икономическата и юридическата некадърност на представителя се носи от представляваното лице. Затова едноличният търговец би упълномощил прокурист или търговски пълномощник само ако е сигурен, че той добре познава тънкостите на търговския занаят, има достатъчно опит и знания, за да извърши правните действия, от които би имал най-голяма полза. По същите съображения общите събрания на съдружниците и акционерите избират като членове на съответните управителни и представителни органи най-добрите специалисти с най-добри познания и връзки, както и с най-добрите умствени възможности, с цел да се получат икономически благоприятни резултати.

Не винаги обаче очакванията се оправдават. Може да не бъдат избрани най-умните и кадърните или може те да бъдат избрани, но да използват своя ум и знания в своя собствена изгода и в ущърб на представляваните.

И тогава възниква въпросът – как да се защити търговецът и най-вече търговското дружество, което задължително участва в търговския оборот чрез своите представители. Веднага в нашето съзнание се появява най-очевидното правно средство за защита срещу такива лица – правото да се търси от тях имуществена отговорност за вредите, причинени на търговеца при осъществяване на представителните функции. Затова всяко годишно събрание на акционерите решава изрично въпроса дали да бъдат освободени или не членовете на изпълнителния и представителния орган от имуществена отговорност. За съжаление обаче посоченото правно средство има твърде ограничена ефективност. Защото се търси имуществена отговорност от физически лица, които са с ограничени материални възможности или са в състояние да сведат имуществените си възможности до минимум, за да не може на практика да се реализира тяхната имуществена отговорност. Освен това в самите договори за възлагане на управлението на дружеството може да се предвиди ограничаване на имуществената им отговорност.

По-интересен е обаче въпросът какви са търговските сделки, сключени от представителя с трети лица, които са очевидно икономически неизгодни за представлявания търговец. Валидни ли са, обвързват ли го, задължават ли го да изпълни задължения, които никой нормален търговец не би поел, ако сам беше сключвал съответната сделка? Как може да се защити представляваният търговец срещу самите търговски сделки, ако те са очевидно неизгодни за него?

2. Правните средства за защита на представлявания търговец

Ако разгледаме правната уредба на сключването на търговска сделка, установена в Търговския закон, можем да установим следното:

Първо, законът изрично забранява злоупотребата с право, произтичащо от търговска сделка. Според чл. 289 ТЗ упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна. Става въпрос за упражняването на право от другата страна на търговската сделка, сключена с представителя. Хипотезата е следната – сключва се неизгодна търговска сделка, която уврежда интересите на едната страна. Другата страна, която черпи права от нея, я сключва с намерението да се увреди търговецът и за тази цел се споразумява с неговия представител. Макар законът изрично да не регламентира случая на сключване на търговска сделка с представител с намерението да се увреди представляваният, то няма пречка да се приложи чл. 289 ТЗ в случаите, когато представителят и другата страна по търговската сделка се уговарят сделката да увреди представлявания, за когото възникват неблагоприятни задължения. Но след като законът обявява за недопустимо упражняването на права, произтичащи от договор, с намерението да се увреди другата страна, такъв договор поради противоречие с императивна правна норма е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и няма да породи правни последици.

Необходимо е обаче да е осъществен следният фактически състав – първо, да е сключена търговска сделка; второ, това да е станало единствено с намерението да се причинят вреди на другата страна, т.е. субективният елемент – анимусът, е задължителен, и, трето, това да е единствената цел на договора. Настъпването на вредата не е необходима част от фактическия състав по чл. 289 ТЗ, независимо че вреди биха могли да настъпят. В последния случай представляваният търговец може да разполага с правото да иска обезщетение на деликтно основание. Тежестта на доказване на елементите на фактическия състав на злоупотребата с право пада върху представлявания търговец. Намерението за увреждането и увреждането като единствената цел на търговската сделка не се предполагат. Такава законова презумпция не е предвидена.

Второ, ако не е налице злоупотреба с право – примерно намерението да се причинят вреди на представлявания търговец не е единствената цел на сключената търговска сделка, чл. 289 ТЗ не би могъл да се приложи. Освен това този член на практика би намерил тясно приложение, защото в повечето случаи неизгодните за представлявания търговец сделки не се сключват толкова със злоумишлена цел да му се навреди и той да бъде принуден да страда, колкото с намерението другата страна да се облагодетелства за негова сметка. Нерядко представителят и другата страна по сделката се споразумяват да сключат такава сделка, от която и двамата да спечелят за сметка на представлявания търговец. На практика най-често се уговоря стоката или вещта да бъде купена на по-висока цена от нормалната или да бъде продадена от представителя на по-ниска цена от нормалната или услугата, която ще извърши другата страна по търговската сделка, да бъде заплатена по-скъпо, отколкото е обичайната практика. В тази житейски най-достоверна хипотеза чл. 289 няма да издържи и трябва да се търсят други правни средства за защита на представлявания. И тъй като Търговският закон не ги урежда, следва по силата на препращането на чл. 288 ТЗ да отидем в гражданското законодателство. В него се съдържа изрична правна норма за защита на представлявания срещу недобросъвестни действия на неговия представител. Тази защита се съдържа в чл. 40 ЗЗД ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания.

Според текста на закона фактическият състав, визиран в него, включва следните елементи:

1. Споразумение между представителя и третото лице, което включва в своето съдържание всички видове сделки, които представителят сключва в това си качество с третото лице. Терминът „споразумение“ е по-широк от термина „договор“, но без съмнение всеки договор, сключен между представителя и третото лице, представлява вид споразумение.

2. Договорът вече е сключен. Не е достатъчно представителят и третото лице да са имали само намерение да сключат неизгодна за представлявания сделка, а тя вече трябва да е реализирана. Страни по тази сделка са третото лице и представляваният. Това е така, защото представителят е сключил сделката от името на представлявания.

3. Договорът е във вреда на представлявания. Понятието „вреда“ по смисъла на чл. 40 ЗЗД следва да се разбира не като причиняване на щети и пропуснати ползи, а като икономически неизгодна, неблагоприятна за представлявания сделка, като договор, който предвижда повече задължения или по-голяма обем и размер на задълженията, отколкото е обичайно и нормално за подобен вид договори. За да се установи дали би имало вреда от договора, е необходимо да се сравни какво би направил и при какви условия би сключил договора един добросъвестен и действащ с грижата на добър стопанин представител и представителят в конкретния случай. И тук законът, подобно на злоупотребата с право, изисква само споразумяване във вреда на представлявания, но не и настъпването на самата вреда. Последната не е задължителен елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД и това единодушно се признава в теорията1.

4. Задължително условие за прилагането на чл. 40 ЗЗД е недобросъвестност на представителя и третото лице, с което той е сключил договор във вреда на представлявания. Това означава, че и двамата са съзнавали, че сделката би причинила вреди на представлявания, и са искали това.

Тъй като недобросъвестността в този случай представлява субективен елемент от фактическия състав и не е предвидена законова презумпция за нея, тя трябва да се доказва от представлявания. Върху него пада доказателствената тежест относно всички обективни и субективни елементи на фактическия състав на чл. 40 ЗЗД.

И тук доказателствената тежест пада върху представлявания. Той трябва да доказва, че е сключена търговска сделка и че тя хипотетично би могла да нанесе вреда на неговото имущество, т.е. сделката е от такова естество, сключена е при такива условия, при които той при нейното изпълнение ще претърпи намаление на имуществото, което, ако сделката не беше сключена при наличието на такова споразумение, не би настъпило.

Правните последици от такава търговска сделка, която би могла да бъде както договор, така и едностранна сделка, са непораждане на права и най-вече на задължения за представлявания. Търговската сделка, съдържаща споразумението за неговото увреждане, не го обвързва, няма действие, няма сила за него. Тя е нищожна според мен на едно самостоятелно основание – чл. 40 ЗЗД, което е различно от основанията, посочени в чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД, и не следва да се подвежда под основанието противоречие с морала, както приемат някои автори2. Би могло това основание да се определи като конкретизация на основанието „накърняване на добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, но това не е задължително, защото съществува изричен състав – чл. 40, който регламентира като едно отделно и самостоятелно основание споразумяването на представителя и третото лице във вреда на представлявания.

Независимо от чисто теоретичния въпрос дали в случая се касае за ново и отделно основание за нищожност или за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, няма спор, че действията във вреда на представлявания са нищожни.

И оттук започва най-трудната част на разглеждания проблем. Как ще се релевира тази нищожност и няма ли това да накърни правната сигурност на търговския оборот3? Известно е, че законодателят държи твърде много на нея, и това е намерило израз в редица общи разпоредби на правната уредба на търговските сделки – примерно саниране на сделката при неспазване на формата ad solemnitatem поради приемане на изпълнение по нея – чл. 293, ал. 3 ТЗ; невъзможност да се иска унищожаване на сделка, сключена между търговци, поради крайна нужда и явно неизгодни условия – чл. 297 ТЗ; определяне на сделка, сключена от лице, действало от името на търговец без представителна власт, като действителна, освен ако търговецът не се противопостави на нея веднага след узнаването ѝ – чл. 301 ТЗ. Очевидно е, че в името на правната сигурност търговското право се отклонява от правила, установени в общото гражданско законодателство в интерес и служещи като защитно средство на засегнатата от неблагоприятната за нея сделка страна. С други думи, в някои случаи изискването за обезпечаване на правна сигурност, като се признаят за действителни сделки, сключени в отклонение на императивни правни норми, надделява над необходимостта засегнатата страна да защити своя накърнен интерес. Това я лишава от възможността за защита.

Дали обаче е така в настоящия случай, след като липсва изрична правна уредба и чл. 40 ЗЗД се прилага субсидиарно към търговските сделки. С други думи, действащото законодателство не предвижда специална регламентация на хипотезата, визирана в чл. 40 ЗЗД, в отношенията между търговци или изобщо в отношения, произтичащи от търговски сделки. От друга страна, няма други норми, които, включвайки се в систематичното тълкуване на чл. 40 ЗЗД, да водят до неговата неприложимост в областта на търговското право.

И така, от буквалното тълкуване следва, че договорът е нищожен по право, всеки може да се позове на неговата нищожност, ако се докажат предпоставките, предвидени в чл. 40 ЗЗД. Освен това от буквалното тълкуване следва, че нищожността може да се релевира винаги – няма погасителна давност. Изобщо подобно тълкуване влиза дефинитивно в противоречие с принципа за правната сигурност и стабилността на сключените търговски сделки. Освен това буквалното тълкуване на чл. 40 ЗЗД поражда и въпроса – какво би станало, ако се изпълнят задълженията по сделката, макар тя да е сключена във вреда на представлявания? Може ли след това представляваният да иска възстановяване на предишното положение и възстановяване на извършената от него престация4? Освен това, след като е нищожен, този договор не може да се санира и съответно, дори представляваният да го потвърди, той не става действителен и не поражда действие. Освен това, ако съдът констатира наличието на всички обстоятелства, които водят до прилагането на чл. 40 ЗЗД, и те бъдат доказани в процеса, той е длъжен да прогласи търговската сделка за нищожна и да не признае настъпилите от нея правни последици. Друг е въпросът дали страните биха я признали за недействителна. Защото, ако въпреки осъществяването на състава по чл. 40 ЗЗД представляваният потвърди и изпълни сделката, няма да има никакви спорове и тогава сделката и контролът върху нея остават извън полезрението на съда.

3. Как се решава поставеният проблем в съдебната практика?

В р. № 1328 от 24.11.2000 г. по гр. д. № 108/2000 г. на Върховния касационен съд, V г. о.5, съдът е приложил чл. 40 ЗЗД при сключването на сделка, при която е уговорено получаването на безполезна за дружеството престация и при явно неизгодна цена за същата. Съдът е предложил да се изследва въпросът дали управителят на търговското дружество не е действал във вреда на представляваната от него страна по сделката. Цитираното решение показва, че ВКС признава прилагането на чл. 40 ЗЗД в случаите, когато се докажат предпоставките на нищожността на търговската сделка, независимо че същата има безспорно търговски характер. В случая става въпрос за сделка, сключена между едноличен търговец и ООД, по силата на която едноличният търговец се е задължил да изготви предприватизационен анализ на дружеството, а дружеството да му заплати възнаграждение в размер на 13 000 щатски долара. Ответникът – ООД, поддържа тезата, че договорът не поражда задължения за дружеството, защото управителят му го е подписал, като е действал във вреда на дружеството, което представлява. Поддържат се и други твърдения и аргументи за нищожност. Според съда „дали един договор, сключен от представител, е във вреда на представлявания, е въпрос, който подлежи на анализ от съда при отчитане на всички релевантни обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Преценката се основава на изследване на обстоятелствата, свързани с това: имал ли е представляваният необходимост от предмета на този договор изобщо и към конкретния период в частност, т.е. дали престацията на изпълнителя е безполезна; мотивите на представителя да постигне съгласие с изпълнителя за извършването на тази работа (в случая, че не е необходима) и при такава цена. Тези обстоятелства са от значение за преценката дали договарянето е във вреда на представлявания. Правилно съдът е посочил, че договорът за предприватизационен анализ е сключен при явно неизгодни условия. Доказателствата по делото сочат, че същият анализ с друг изпълнител е изготвен при цена 616 щатски долара.“ По-нататък ВКС правилно посочва, че „при наличието на условията по чл. 40 ЗЗД съглашението е недействително по отношение на представлявания, като правните последици са като тези при нищожност по чл. 26, ал. 1 – хипотезата „накърняване на добрите нрави“ (действия в ущърб на доверието на представлявания).

4. Извод

От изложеното и от становищата, изразени в правната доктрина и в съдебната практика, може да се направи следното заключение. Член 40 ЗЗД следва да намери приложение и в отношенията, породени от търговски сделки и регулирани от търговското право, на основание препращащата норма на чл. 288 ТЗ. Но чл. 40 ЗЗД, в съчетанието си с принципа за обезпечаване на сигурност и стабилност на търговския оборот, много по-големи, отколкото на гражданския оборот, би следвало да се тълкува ограничително в отношенията между търговци. От една страна, правната сигурност изисква търговските договори да се считат нищожни само в изключителни случаи, но, от друга страна, тази правна норма създава защита на представлявания търговец срещу зложелателни и недобросъвестни действия на търговския представител и другата страна по сделката, които са несъвместими с търговския морал, с обичайните правила за поведение в търговския оборот. Не бива да се дава възможност недобросъвестните лица да черпят права от договори, които те съзнателно са сключили в ущърб на другата страна, която не е могла да вземе отношение и да защити своите интереси поради това, че е била представлявана било по силата на закона, било по своя воля, от един недобросъвестен представител. Другата страна не се нуждае от закрилата на закона. Поради своята недобросъвестност тя не бива да се скрива под чадъра на закона и да използва за свой щит принципа на правната сигурност и стабилност. Поради тези съображения смятам, че ако представляваният търговец успее да докаже предпоставките на чл. 40 ЗЗД и недобросъвестността и на двете лица, участвали в сключването на неизгодната за него сделка – представителя и другата страна по нея, съдът би следвало да я признае за нищожна спрямо представлявания и да приеме, че тя не е породила правно действие за него. Ограничителното тълкуване, което поддържам тук, е, че за да се приложи чл. 40 ЗЗД, не е достатъчно да се докажат само обективните елементи на фактическия състав, но и субективният момент – наличието на съзнание и у представителя, и у другата страна по сделката, че последната би породила неизгодни последици за представлявания търговец.

Работата е публикувана за пръв път в сп. „Пазар и право“, брой № 9/2001 г.

  1. Вж. Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял втори, 1979, с. 329; Конов, Тр. Недействителност на сделка по чл. 40 ЗЗД. Търговско право, кн. 6/1996, с. 75-76.
  2. Вж. Таджер. Цит. съч., с. 329, който приема, че основанието за нищожността на договора е противоречието с тогава действалите правила на социалистическото общежитие (сега заменени с накърняване на добрите нрави – б. м.).
  3. Подобни опасения е изразил и Конов, макар статията му да не визира търговския, а само гражданския оборот – вж. цит. съч., с. 157-159.
  4. Някои прояви на несъвместимост на чл. 40 ЗЗД с принципа на правната сигурност са разгледани и анализирани подробно от Конов, цит. съч., с. 76-79.
  5. Решението е публикувано в Бюлетин на съдебната практика на Върховния касационен съд, 2000.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *