Относно абсолютната погасителна давност в частното право

Проф. д-р Поля Голева
Секция по гражданскоправни науки, Институт за държавата и правото при БАН, София, ул. „Сердика“ № 4

Линк към pdf копие: тук.

1. През последните години в медиите, на конференции, в Парламента активно се обсъжда въвеждането на така наречената в частното право „абсолютна погасителна давност от 10 години“. Изработен е Законопроект за изменение и допълнение на Закона за задължения и договорите1 – нов чл. 112а, който вече е приет на първо четене, и гласи, че:

„Чл. 112а (1) С изтичането на десетгодишна давност, се погасяват всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването ѝ, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

(2) Разпоредбата на ал. 1 не се прилага за:

  1. задължения на физически лица, упражняващи търговска дейност като еднолични търговци;
  2. задължения, произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.“

Всъщност законопроектът е плод на дълги разсъждения на Националния омбудсман и на народни представители от ГЕРБ и групата на Обединените патриоти, обусловени от масовата поява през последните 10 години на длъжници, които не са в състояние да обслужват своите дългове. Многобройни са жалбите пред Омбудсмана на Република България, който не може да остане безразличен пред трагичните съдби на хората и милосърдно започва да предлага различни правни средства, за да постави край на така наречените „вечни длъжници“. Реалистичното в разсъжденията е, че има граждани, които не са си направили добре сметката и знаейки, че нямат достатъчно имущество, за да погасяват взетите заеми, са разчитали именно на своята бедност и на евентуалната грижа на социалната държава към тях, а в немалка степен и на института на погасителната давност. Такива граждани се облъчват ежедневно с прималивите оферти в бляскавите реклами на телевизиите, както и с привлекателната реклама на фирми за бързи кредити, за изгодни и нисколихвени заеми. Немалка част от тях разчитат на действието на българската поговорка „ще вземат на босия цървулите“ за времето, когато ще им се наложи да връщат заетите суми. Само че кредиторите не спят. Те са платежоспособни и разполагат с материален и персонален апарат за принудително събиране на дълговете. Досега действащата правна уредба на погасителната давност, създадена в годините на социализма, в които законодателят не е питаел особена любов към кредиторите („чорбаджиите изедници“), не е създавала някакви социални проблеми поради неразвития оборот при социализма и наличието на държавен монопол върху банките. След 30 години капитализъм у нас правната уредба на погасителната давност се оказа не особено изгодна, но не за кредиторите, а за длъжниците. (Парадоксът в нашата страна е правило, а не изключение.) Неизгодна, защото чрез прекъсване на давностните срокове реално търсенето на правна защита на кредиторите срещу длъжниците няма лимит във времето. Кредиторът може в рамките на 5- или 3-годишната давност да търси принудително изпълнение срещу длъжника – всяко действие на предявяване на иск, на възражение, на предприемане на действия на принудително изпълнение води до прекъсване на погасителната давност по силата на чл. 116 ЗЗД. От момента на прекъсването започва да тече нова давност и така длъжникът се оказва дълго време в мрежата на кредитора. А вземането му – колкото е по-старо, толкова е по-обременително. Разбира се, има и длъжници, които, неумишлено и без да злоупотребяват, се намират в обективна невъзможност да изпълнят своето задължение (болест, безработица, интелектуална или физическа слабост, напреднала възраст и т.н.). Тази група длъжници наистина будят съчувствие, защото, дори да са направили правилна оценка на кредитния риск, не са могли да предвидят превратностите на съдбата.

Нашият социален законодател обаче не прави разлика между длъжниците, когато решава да използва като правно средство за облекчаване на тяхната участ така нар. „абсолютна“ погасителна давност2.

Промените обхващат всички частни дългове на гражданите. Те са задължения към други физически и към юридически лица (търговци или нетърговци). Висшата цел на законопроекта е да се спасят вечните длъжници, като за такива се определят всички длъжници със задължения над 10 години.

Правната норма не е съвсем оригинална, защото в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс действа максимална 10-годишна давност за държавни вземания.

И така, новото е, че, независимо от прекъсване на давностните 3-годишни и 5-годишни срокове, правото на кредитора на принудително изпълнение срещу длъжника – физическо лице се погасява след изтичането на 10 години от момента, в който то е възникнало. Изключения според законопроекта правят разсрочените и отсрочените вземания, но, както правилно посочва А. Калайджиев, без съгласието на длъжника не може да се отсрочи или разсрочи неговото задължение3, а логично е длъжникът да предпочете абсолютната давност, вместо да дължи дълги години връщане на взетия заем, т.е. цял живот да бъде длъжник. Законопроектът изключва всички задължения, произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване. Предполагам, че законодателят не е искал да осигури защита на лица, които са извършили неправомерни деяния, доколкото и двата фактически състави се определят като неправомерни деяния. Изключени са и едноличните търговци – длъжници, защото, макар и физически лица, те са вид търговци и могат да се възползват от производството по несъстоятелност.

Ако изходим от буквата на законопроекта, за вземанията, произтичащи от неоснователно обогатяване, не важи 10 – годишната давност. Действията по принудително възстановяване на даденото без правно основание, при отпаднало или неосъществено основание могат да се извършват без ограничение на времето: единственото ограничение е 5 – годишният срок – регулярната погасителна давност. Тя обаче може да бъде прекъсвана с предявяване на иск или възражение, да спира да тече по време на процес, да тече нова давност след влизане на решението в сила, с което искът е уважен, да се извършват действия по принудително изпълнение в нов 5 – годишен срок, така че общият период от време след началото на давността да надхърли 10 години. Същото важи и за претенции, възникнали от обедняване на едно лице за сметка на друго лице по чл. 59 ЗЗД, както и за всички притезания, основани на непозволено увреждане, независимо дали основанието му е формулирано в чл. 45 – 54 ЗЗД или в друг закон. Всъщност, ако вредите са причинени от неизпълнение на договор, претенцията се погасява в 3 – годишен срок, а при прекъсване давността не може да надвишава 10 години. Ако вредите са причинени от деликт, давността е 5 години и може да продължава в резултат на прекъсване повече от 10 години. Това прави още по – значимо правилното определяне на правната квалификация на иска – дали е по чл. 51 и чл. 52 или по чл. 82 ЗЗД. Правото да се развали договорът се погасява в 5 – годишен срок, без да може да се надхвърля 10 – годишната давност, докато искът за връщане на даденото от един развален договор се ползва с бонуса на нелимитираната давност. Логиката на различието, което въвежда законодателят, не е ясна.

2. Понятието „абсолютна погасителна давност“ не е известно на гражданскоправната наука. Ако то се възприеме, ще трябва да приемем, че досегашната известна на теорията и практиката погасителна давност е „относителна“. И веднага ще се констатира алогичността на терминологията. Очевидно че става въпрос за максимален срок, до който кредиторът може да предприема действия по принудителното осъществяване на своето право. В такъв случай обаче ще трябва да вземем предвид началото на давностния срок. Вземанията се погасяват в установените в закона срокове, които започват да текат от деня, в който те са станали изискуеми, но не по – късно от 10 години от момента на изискуемостта. Терминът „абсолютна давност“ трябва да се замени с израза „максимален срок на погасителната давност“.

3. Така наречената „абсолютна давност“ се конкурира с личния фалит на длъжника. И двете средства преследват една и съща цел – защита на закъсалите длъжници, помощ, която държавата им оказва чрез ощетяване на кредитора. Помощта на държавата не е реална, а регулативна. Тя се намесва, за да узакони неоснователното разместване на материални блага между физически лица или физически лица и търговци. Защото кредиторът е дал нещо и е увеличил имуществото на длъжника за своя сметка. Неговото имущество се е намалило. Намаляването не е окончателно – след известен период длъжникът трябва да върне на кредитора това, с което той се е обеднил. Ако длъжникът го е консумирал или го е предал на трето лице, ако го е скрил и демонстрирал невъзможност да го върне, за това трябва да плаща кредиторът. Дори длъжникът да е недобросъвестен, да действа лъжовно, законът в сферата на погасителната давност ще го облагодетелства, ако той не иска или е допуснал да не може да осъществи престацията си доброволно или принудително до 10 години от падежа. След изтичането на 10 – годишния срок държавата раздава индулгенция на неизрядните длъжници за сметка на кредиторите им. И не мисли, че в бъдеще, след една такава правна уредба, никой няма да иска да става кредитор. Никой няма да предоставя необезпечени кредити и да разчита на добросъвестността на длъжника. Държавата чрез този законопроект няма да помогне много на длъжниците. Последните постепенно ще изчезнат. Усилията, старанията на законодателя и на плеяда милосърдни братя и сестри, които са се насочили към кумулиране на абсолютната погасителна давност и на личния фалит, ще ликвидира без да иска длъжниците в страната. Изчезването на кредиторите, които трябва да се сблъскат с тази неизгодна за тях уредба, ще доведе до изчезване на длъжниците. Едните не могат без другите. Едно е държавата да се лиши от държавното вземане за данъци и такси, а друго е частен кредитор да знае, че никога няма да си върне даденото, защото насреща стои лице, което знае, че един ден ще се освободи от дълга. При този „перфектен“ граждански процес, който му предоставя редица възможности да бави исковото и изпълнителното производство, и при благодатта на погасителната давност той изначално ще знае, че се намира под крилото на държавата.

4. Пипайки стария, но корав ЗЗД, Парламентът е решил този път да спази Закона за нормативните актове и да предложи законопроекта за обсъждане от обществеността. Социологически изследвания обаче са установили, че голямото мнозинство от българите – 82% искат да се въведе личният фалит, но едва 1/3 са съгласни да се опрощават дълговете. Няма съгласие и на експертно ниво. Мнозина юристи и икономисти смятат, че абсолютната давност ще засегне съществено стопанския оборот4. Затова в началото беше отхвърлена абсолютната давност. Основната злина в предлаганата правна уредба на законопроекта е незачитането на прекъсването на давността. Защото чрез това незачитане се отнема най-важната, съществената част от нейната природа и функции. Погасителната давност е институт, чието предназначение е да стимулира кредитора да търси изпълнението на задължението от длъжника, независимо от причините за това. Давността се бори срещу мързела и нежеланието на кредитора да осъществява своето притезателно право и стимулира реалното изпълнение. Абсолютната давност има обратния ефект. Чрез нея кредиторът знае, че каквито и усилия да прави и каквито и финансови средства да изразходва, за да защити нарушеното си вземане, той накрая ще се сблъска със затворената врата на абсолютната давност. Затова А. Калайджиев правилно посочва, че абсолютната давност не изпълнява функциите на давността – не стимулира кредитора да упражнява своите субективни права5. Съгласна съм с него, че предлаганата в законопроекта правна уредба противоречи на основни принципи на договорното право и на справедливостта. Бих стигнала и по – далеко – ако бъде приета, нормата ще противоречи на Конституцията – на чл. 19, ал. 2, който прокламира равенството на граждани и юридически лица при осъществяване на стопанска дейност – осигурява им равни условия.

5. Много често в законодателната дейност като аргументи в защита на едни или други предложения се привеждат чужди правни норми. Затова аз се порових в немското и швейцарското право, за да видя как е решен поставеният тук проблем. В шейцарското право се прави разлика между абсолютни и относителни давностни срокове. Абсолютният давностен срок започва да тече от този момент, в който възниква вредата, и тече, независимо дали увреденото лице е узнало за причинената му вреда или не. Обратно, относителният срок започва да тече от узнаването от пострадалия на вредата. Вземането за обезщетение може да бъде погасено преди пострадалият да е узнал за възникналата в неговата правна сфера вреда6. Следователно, става дума за два вида срокове, свързани със знанието на кредитора, че има право, а не за това, че кредиторът може да се бори за своето притезание само в рамките на 10 години (без значение дали е узнал или не за него).

В Германския граждански законник се разграничават регулярни и максимални давностни срокове – пар. 199. И тук, както в швейцарското право, разликата се прави на основата на узнаването от кредитора за неговото притезание. Съгласно ал. 4 на цитирания параграф извън изрично посочените в алинеи 2 до 3а притезания другите притезания се погасяват в 10 – годишен срок от възникването си, независимо дали кредиторът е узнал или не е узнал поради проявена от него груба небрежност. Това обаче не е абсолютната давност, която се предлага в законопроекта, предмет на настоящата статия. Пар. 212 от Германския граждански законник е сходен по съдържание с нашия чл. 116 ЗЗД, който регламентира прекъсването на давността, и неговото прилагане не се изключва при броенето на максималните давностни срокове от 10 години по смисъла на пар. 199, ал. 4 от ГГЗ.

6. Един съществен момент в законопроекта касае начина на релевиране на абсолютната погасителна давност. Възможни са няколко варианта. Първо, тя настъпва по право с изтичането на 10 – годишния срок и погасява правото на принудително изпълнение. Тук няма спор, че погасителната давност не погасява самото материално право. Ако е така, не е нужно длъжникът да прави възражение, ако кредиторът насочи иска или изпълнителните действия срещу него след изтичане на 10 – годишния срок. В този случай съдът служебно следи за давността, защото констатира липсата на право на иск или на право на принудително изпъленение. Това положение противоречи на чл. 120 ЗЗД (освен ако и той се промени). Вторият вариант е да се прилага чл. 120 в сегашната му редакция и съдът да зачете 10 – годишния срок, само ако длъжникът направи възражение. В един от вариантите на законопроекта се беше вмъкнала уредба, според която длъжникът подава заявление(?) до кредитора (физическо или юридическо лице), в което тържествено обявява, че 10 – годишната давност е изтекла, и това води до прекратяване на изпълнителните дела и съдебните производства. Очевидно законодателят прилага новаторски подход, който не може да се обясни със сегашния инструментариум на гражданското право и който би породил въпроса какво е правното значение на заявлението – едностранна сделка, която погасява правото на кредитора да търси защита от съда на своето нарушено право?

7. Ако Парламентът все пак реши да въведе новото си изобретение, той трябва да се произнесе в преходните и заключителните разпоредби за темпоралното действие на новата уредба. Дали тя ще се прилага за нововъзникнали отношения след влизането на закона в сила или ще важи и за вече съществуващи и непрекратени отношения. Последното би било твърде несправедливо за кредитори, които са влезли в правоотношения при действието на правна уредба, която не познава абсолютната погасителна давност.

8. В заключение, смятам, че въвеждането на абсолютната погасителна давност е неразумно и прибързано, необмислено и емоционално взето решение, което ще нанесе удар върху целия граждански и търговски оборот – не само върху кредиторите, но и върху бъдещите длъжници.

  1.  Вх. № 054-01-56 от 25.06.2020 г. на Народното събрание.
  2. Соколова, Цв. 10-годишната абсолютна давност е приета на първо четене, публикувано на 22.07.2020 г. на  https://www.mediapool.bg/10-godishnata-absolyutna-davnost-e-prieta-na-parvo-chetene-news310108.html, последно посетено на 27.07.2020 г. В статията се посочва, че промяната на закона е одобрена въпреки риска от злоупотреби. С други думи, законодателят вижда недостатъците на своето предложение, но „по-висши цели“ го принуждават да въведе съответните текстове.
  3. Калайджиев, А. За абсолютната давност. В: news.lex.bg (https://news.lex.bg/за-абсолютната-давност/), публикувано на 27.07.2020 г., последно посетено на 27.07.2020 г.
  4. Соколова, Цв. Няма да има 10 годишна абсолютна давност за дълговете. В: www.mediapool.bg (https://www.mediapool.bg/nyama-da-ima-10-godishna-absolyutna-davnost-za-dalgovete-news270668.html), публикувано на 18.10.2017 г., последно посетено на 27.07.2020 г.
  5. Вж. Калайджиев, А. цит. съч. (https://news.lex.bg/за-абсолютната-давност/).
  6. Juana Vasella, Stefanie Fuchs Auswirkungen des neuen Verjährungsrechts auf den medizinischen Alltag, достъпна на https://www.mme.ch/de/magazin/auswirkungen_des_neuen_verjaehrungsrechts_auf_den_medizinischen_alltag/, последно посетена на 27.07.2020 г. Статията визира медицинското право, но от нея прозира и дълбоката разлика в концепцията на погасителната давност в българското и швейцарското право. В същото време абсолютният давностен срок за вреди, причинени при лечение на пациенти, е 20 години, т.е. два пъти е по-голям срокът, който не зависи от знанието за възникналата претенция.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *