Правото на акционерите в публичното дружество да предлагат нови решения по въпроси, включени в дневния ред на общото събрание

гл. ас. д-р Златка Вангелова
Юридически факултет, Университет за национално и световно стопанство

Линк към pdf копие: тук.

І. Предмет на изследването

Предмет на разглеждане в настоящото изложение е правото на акционерите в българското публично дружество да предлагат решения преди провеждане на общото събрание по въпроси, включени в дневния ред на събранието. Това право е уредено в чл. 118, ал. 2, т. 4 Закон за публичното предлагане на ценни книжа (ЗППЦК)1, поради което за краткост то ще бъде наричано „правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК”.

Уредбата на това право повдига два основни въпроса: 1) въвеждането на това право отменя ли мълчаливо правото на акционерите да правят предложения на самото общо събрание; 2) длъжни ли са акционерите да представят материалите по техните предложения на Комисията за финансов надзор (КФН) и на регулирания пазар. Настоящото изложение търси и предлага отговори на поставените въпроси, както и на някои други съпътстващи въпроси.

Изборът на правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК като тема, касаеща въпроси на корпоративното управление, не е случаен. Това право е една от мерките, предписани в Директива 2007/36/ЕО, за преодоляване на пречките за добро корпоративно управление на публичните дружества. Чрез обсъждането на необходимостта от такава мярка и нейната уредба в българското законодателство, могат да бъдат разкрити слабости в законодателната уредба на корпоративното управление в България.

ІІ. Връзката между правото на предложения и корпоративното управление

Без да навлизам в подробности относно термина „корпоративно управление” (тъй като предметът на изложението е правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК), ще се спра накратко на него и на връзката му с правото на предложения по 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК.

Терминът „корпоративно управление” е превод на англоезичния термин “corporate governance”, който, от своя страна, се състои от две думи – “corporation” и “governance”. Поради това, бихме могли да преведем този термин като „управление на корпорацията”.

Какво е „корпорация”? Езиково този термин се доближава до термина „корпоративно юридическо лице”, използван в българската правна теория, за означение на юридическо лице с членствен състав. Корпорацията също има членствен състав, но с това общото между двата термина се изчерпва2.

Обяснението на това що е „корпорация” е дадено в значимия за дружественоправната теория труд на юриста А. Бърл и икономиста Г. Мийнс – „Модерната корпорация и частната собственост” от 1932г. Съгласно представения модел на корпорацията акционерите предоставят средства на корпорацията, запазват някаква форма на собственост върху тях (в икономически смисъл) чрез притежанието на акции, но се отказват от контрола върху средствата. Причината за отказа от контрол е предположението, че акционерите не са достатъчно компетентни да ги управляват по най-добрия начин. Затова контролът се предоставя на малка група професионалисти, номинирани от акционерите, които поемат управлението на средствата, без това да ги превръща в представители на акционерите.

Пет са белезите, характеризиращи корпорацията: 1) правоспособност, тя е юридическо лице; 2) ограничена отговорност на членовете й; 3) централизирано управление; 4) свободна прехвърлимост на акциите (дяловете); 5) запазване на нейното съществуване дори след напускане, смърт, обявяване в несъстоятелност на неин член3.

От българските търговски дружества две са тези, които отговарят на характеристиките на корпорацията – акционерното дружество (АД) и дружеството с ограничена отговорност (ООД)4. По-старият образ на корпорацията е АД. ООД е хибриден вариант между АД и персоналните дружества, неговата природа предполага малък брой членове, които имат по-широк кръг права от акционерите поради по-голямата активност, която се изисква от тях. При АД ролята на членовете му е по-пасивна в сравнение с тази на съдружниците в ООД. Достатъчно е да сравним начина на вземане на решения в общото събрание на тези дружества – при ООД мнозинствата се изчисляват от всички дялове, докато при АД – от броя представени на събранието акции.

Заложената в АД пасивност на акционерите обаче е и негова основна слабост. На първо място, тя застрашава правата и интересите на акционерите в случай че назначеният от тях съвет (съвет на директорите или управителен съвет) се окаже морално неустойчив и членовете му започнат неправомерно да присвояват средства на дружеството. Такова поведение не само е в ущърб на акционерите от конкретното дружество, но то подкопава доверието на инвеститорите относно участието им в акционерни дружества въобще, а това неизбежно води до задържане на средства в населението вместо инвестирането им в икономиката на съответната държава.

На второ място, пасивността на акционерите крие и друга опасност – тя може да се превърне в спирачка за развитието на дружеството в дългосрочен план и така да доведе до загубата на конкурентноспособност на дружество на пазара, на който работи, и неспособност да навлезе на други пазари. Връзката между пасивността на акционерите и конкурентноспособността на дружеството е изтъкната от Европейската комисия на ЕС в Работен документ от 9 април 2014г.5, където се обсъждат няколко недостатъка в уредбата на АД, чиито акции са допуснати до търговия на регулиран пазар. Един от недостатъците е, че тъй като акционерите нямат възможност за активно участие в работата на дружеството, те развиват стремеж за краткосрочни успехи на дружеството с цел по-големи дивиденти. „Краткосрочните стимули изместват фокуса на вниманието и ресурсите встрани от извършването на инвестиции, базирани на основните фактори и дългосрочните перспективи, от увеличаването на дългосрочната стойност чрез ангажираност на акционерите, и водят до краткосрочен натиск върху дружествата, който лишава от стимули за инвестиции за повишаването на конкурентоспособността.” Комисията заключава, че контролът, осъществяван от акционерите върху работата на директорите „не функционира правилно”6 и „може да доведе до неоптимално корпоративно управление и неоптимални резултати на дружествата”7.

Обяснимо е съсредоточаването на Европейската комисия специално върху проблемите на публичното дружество, а не общо върху уредбата на АД. Публичните дружества са тези, които по дефиниция събират инвестиции в по-голям размер в сравнение със затворените АД. При затворените АД източник на финансиране са самите акционери или „конкретно определени стратегически инвеститори”8, докато при публичното дружество това е „безкрайният кръг на т. нар. „широка публика”, където на практика не съществуват никакви ограничения за участие (инвестиране) нито като дееспособност, нито като правосубектност, нито като размер на инвестицията, нито като национална принадлежност, нито като държавни граници или политически особености.”9.

Това, което безпокои Европейската комисия, е, че икономическите резултати на публичните дружества в ЕС разкриват, че не е извлечен максимумът от направената в тях инвестиция, а максимумът е създаване на жизнени и конкурентноспособни търговски предприятия на територията на ЕС. Резултатите показват, че съществуват недостатъци в системата, по която тези дружества се управляват. Тази система се нарича „корпоративно управление”. Тъй като очакванията за най-голям икономически ръст са за дружествата, където се правят най-големи инвестиции, затова обичайно корпоративното управление се свързва с публичните дружества и се изследва именно корпоративното управление на публичните дружества. Но както при затворените, така и при публичните акционерни дружества, проблемите с пасивността на акционерите съществуват, като при публичните дружества те са много по-задълбочени.

Едно от определенията за корпоративно управление, считано за класическо10, гласи: „Корпоративното управление е система, по която дружествата са ръководени и контролирани. Съветите на директорите са отговорни за управлението на техните дружества. Ролята на акционерите в управлението е да назначат директорите и одиторите и да се уверят, че е налице подходяща управленска структура. Отговорностите на съвета включват определянето на стратегическите цели на дружеството, осигуряването на ръководната инициатива за привеждане в действие на тези цели, надзираване изпълнението на работата и отчитане пред акционерите за управлението си. Действията на съвета са подчинени на законите и подзаконовите нормативни актове и подлежат на отчитане пред акционерите в общото събрание.”11.

От цитираното определение е видно, че водеща в управлението е ролята на съвета, но основополагаща е ролята на акционерите и общото събрание. Акционерите в общото събрание са тези, които определят лицата, които ще заемат поста на членове на съвета, те са тези, които трябва да създадат балансиран съвет, в който никой от членовете му да не доминира („подходяща управленска структура”) и те са тези, пред които съветът се отчита. С други думи – акционерите стоят на „входа и на изхода” на системата на корпоративното управление. А какво би се случило ако изходът „не е добре охраняван” – ако е възможно да се присвои безнаказано дружествено имущество? За да се минимизира рискът от подобна възможност, е необходимо общото събрание да бъде колкото е възможно по-ефективно, неговото провеждане да не е само формалност, изисквана от закона. За да е ефективно общото събрание, е необходима проява на активност от акционерите в него – не само да присъстват на събранието (законът не ги задължава за това, освен при необходимост от кворум), но и да вземат активно участие в него – да поставят на обсъждане въпроси, да се изказват. Когато обаче дневният ред и предложенията към въпросите от дневния ред са предварително зададени от съвета, управляващ дружеството, и липсва възможност акционерите да поставят преди самото събрание въпроси в дневния ред и предложения към тях, от които те са заинтересовани, тогава неизбежно ще спадне активността на акционерите.

Следователно активността на акционерите е необходим елемент от системата за добро корпоративно управление. Създаването на механизми за повишаване на активността на акционерите би могло да подобри системата.

Европейската комисия търси такива механизми, като същевременно се стреми да не нарушава съотношението съвет – общо събрание в системата на корпоративното управление. В резултат на това търсене е приета Директива 2007/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно упражняването на някои права на акционерите на дружества, допуснати до регулиран пазар (изменена с Директива (ЕС) 2017/828). Там е уредено правото на акционерите индивидуално или колективно да внасят предложения за решения по въпроси, които са или предстои да бъдат включени в дневния ред на общото събрание (чл. 6 пар. 1, б. „б”). Пар. 2 на чл. 6 посочва, че ако държава-членка постави изискване за притежание на определен процент акции за упражнение на това право, процентът не може да надхвърля 5% от капитала.

В резултат на приемането на тази директива България за пръв път уреди правото на акционерите да предлагат преди датата на общото събрание решения по вече включени в дневния ред въпроси. Правото бе уредено в чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК с ДВ бр. 23 от 2009г. и нормата влезе в сила на 27.03.2009г. За съжаление това право бе предоставено само на акционерите в публичните дружества. Акционерите в затворените АД все още не разполагат с такова право.

ІІІ. Видове права на предложения в публичното дружество

Текстът на новата т. 4 на чл. 118, ал. 2 ЗППЦК гласи: „Лицата по ал. 1 могат да искат включване на въпроси и да предлагат решения по вече включени въпроси в дневния ред на общото събрание по реда на чл. 223а от ТЗ12.”

Лицата по ал. 1 на чл. 118 ЗППЦК са един или повече акционери в публичното дружество, които заедно или поотделно притежават най-малко 5% от капитала на публичното дружество.

С текста на т. 4 две различни акционерни права получиха изрична правна уредба:

– правото на акционерите да искат да бъдат включени въпроси във вече обявен дневен ред; и

– правото на акционерите да искат да бъдат включени нови предложения за решения на вече включени в дневния ред въпроси13.

Първото от двете посочени права бе предоставено на акционерите на публичните дружества още преди създаването на новата т. 4, тъй като то бе уредено в чл. 223а ТЗ за затворените акционерни дружества и се прилагаше съответно и за публичните дружества14 съгласно чл. 121, ал. 1 ЗППЦК. Голямата новост бе въвеждането на второто право – правото на предложения. За съжаление то бе включено само в уредбата на публичните дружества. Акционерите в затворените акционерни дружества и до сега нямат право да включват предложения към въпроси от дневния ред преди заседанията на общото събрание. Това е недостатък, тъй като те са поставени в неравностойно положение в сравнение с управителния орган на дружеството, който определя дневния ред и предложенията за решения към него.

Преди въвеждането на т. 4 в публичните дружества се прилагаше едно друго право на предложения – правото на всеки акционер да прави предложения на заседанията на общото събрание по въпрос, включен в дневния ред. Това право нямаше изрична уредба в ЗППЦК. То бе уредено в ТЗ за затворените акционерни дружества (чл. 232, ал. 1, т. 4 ТЗ) и се прилагаше съответно и за публичните дружества на основание чл. 121, ал.1 ЗППЦК.

Въвеждането на правото на предложения в чл. 118, ал. 2, т. 4 обаче постави въпроса, дали правото на предложения на заседание на общото събрание не е мълчаливо отменено. Ето два примера от съдебната практика в тази връзка:

– По т. д. № 22/2013г. на Окръжен съд – Враца, КФН15 е искала отмяна на решение на общото събрание на публично дружество на основание чл. 15, ал. 1, т. 8 б. „в” ЗКФН, като е поддържала тезата, че предложение може да се прави само в срока по чл. 223а ТЗ (до 15 дни преди провеждане общото събрание), но и дори и да се приеме, че може предложение да се прави и на самото общо събрание, акционерът трябва да притежава поне 5% от капитала на дружеството. Съдът удовлетворил иска, като приел, че правото на предложение може да се упражни само по реда на чл. 118, ал. 2, т. 4, а ако се прави предложение на заседание на общото събрание трябва всички акционери (а не само присъстващите) единодушно да се съгласят да разгледат това предложение;

– По адм. дело № 11063/2013г. на ВАС16 КФН също е поддържала, че на заседанието на общото събрание не може да се прави предложение за разпределение на дивидент, различно от вече предложеното в поканата, тъй като това е могло да стане само по реда на чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК, а този срок е пропуснат. Съдът е подкрепил КФН като е счел, че предложение, направено на заседание на общо събрание, е нарушение на законовите изисквания. Аргументите му за това са били следните:

= Акционерите, които не са присъствали на събранието, са поставени в неравноправно положение и с това се нарушава принципът по чл. 110б ЗППЦК и принципът на информираност на акционерите по смисъла на чл. 110в ЗППЦК;

= Правилото на чл. 231, ал. 1 ТЗ е дерогирано от чл. 115, ал. 2 и чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК (lex specialis derogat lex generali). Специалният закон поставя изисквания към срока за предоставяне не само на въпроси, но и за предложения за решения;

= Не се представят материалите по предложението преди самото събрание;

= Българският законодател е дал възможност на дружеството да определи крайния срок, в който може да се упражни правото на предложения и дружеството го е определило като е посочило в поканата 15 дни преди провеждане на общото събрание (чл. 115, ал. 2, т. 2 ЗППЦК);

С изменението на ЗППЦК, ДВ бр. 62/01.08.2017г. бе добавена нова т. 3 към ал. 2 на чл. 115. Ал. 2 урежда реквизитите на поканата за свикване на общо събрание на публичното дружество, като новата т. 3 поставя изискването акционерите да бъдат информирани, че имат право да правят по същество предложения за решения по въпроси, включени в дневния ред на общото събрание, като крайният срок за упражнение на правото е „до прекратяване на разискванията по този въпрос преди гласуване на решението от общото събрание”. По този начин в ЗППЦК законодателят изрично формулира правото да се правят предложения на заседание на общото събрание.

Въпреки че вече има изрична уредба на правото на предложения по време на общото събрание, е важно да се отговори, дали това право е било мълчаливо отменено след 27.03.2009г., тъй като новата т. 3 на ал. 2 на чл. 115 ЗППЦК няма обратно действие и е възможно да има заварени случаи, при които това право е било упражнено.

Считам, че аргументите на двата съда, които изброих по-горе, не са достатъчно силни, за да отхвърлят съществуването на това право:

– Неправилно чл. 231, ал. 1 ТЗ се сочи от съда като правно основание на правото да се правят предложения на заседание на общото събрание. Чл. 231, ал. 1 ТЗ е правно основание на правото да се включват нови въпроси на заседанието. Предпоставките за това право са: всички акционери да присъстват или да са представени на събранието и никой от тях да не възразява новият поставен въпрос да бъде обсъден. Правното основание за правото на акционерите да правят предложения на заседанието на общото събрание е уредено в чл. 232, ал. 1, т. 4. Тук предпоставките са други: подлежащ на обсъждане въпрос, включен в дневния ред на събранието. Всеки един акционер може да направи предложение към този въпрос. Съдът разсъждава, че предпоставките на чл. 231, ал. 1 трябва да са приложими и за предложенията, които се правят на заседание на общото събрание, тъй като към новия въпрос, предложен на заседанието, е необходимо да се направи и предложение, за да се подложи то заедно с въпроса на гласуване (извод от чл. 223, ал. 4, т. 5 ТЗ). Наистина, предложение трябва да се направи към въпроса, но чл. 231 ТЗ не казва, че за предложението трябва всички акционери да дадат съгласие то да бъде поставено на обсъждане. А ако това беше така, почти никога нямаше да може да се направи предложение, тъй като би било достатъчно един акционер да е против него, за да не може то въобще да бъде подложено на гласуване. А това, от друга страна, би обезсмислило и включването на нов въпрос за обсъждане на заседанието, тъй като въпросът няма да може да се свърже с нито едно предложение (освен ако всички предварително, още преди гласуването, не са съгласни с него) и няма да има какво да се гласува;

– В чл. 115, ал. 2, т. 2 се говори общо за правото на акционерите „да правят предложения за решения по въпроси, включени в дневния ред на общото събрание”, т.е. оттук не би могло да се направи извод, че законодателят под право на предложения разбира единствено и само правото, уредено в чл. 118, ал. 2, т. 4;

– Преди въвеждането през 2009г. на правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК, правото на акционерите да правят предложения на заседание на общото събрание се е прилагало за публичните дружества на основание чл. 232, ал. 1 т. 4 ТЗ, вр. чл. 121, ал. 1 ЗППЦК. Никъде в ЗППЦК не е имало текст, който да задължава акционерите, когато упражняват това право, да представят предварително, преди заседанието, материалите по предложението. Следователно материалите са били представяни на самото заседание, на мястото и в момента, когато е правено предложението.

След 2009г. в чл. 115, ал. 7 се говори за предварително представяне на материали, но само за случаите на чл. 118, ал. 2, т. 4. Може да се заключи, че не е настъпила никаква промяна в изискванията за представяне на материалите при предложения, извършени на самото заседание на общото събрание.

Не е приемлив и аргументът, че акционерите не били поставени в равностойно положение, ако се направи предложение на самото заседание, тъй като те нямало да знаят за какво точно ще се гласува. Напротив, те са наясно какво ще се гласува, тъй като са уведомени предварително за дневния ред, т.е. за въпросите, които ще бъдат предмет на обсъждане. Предложенията не са част от дневния ред. Те са „променливата”, докато въпросите са „константата”. Акционерите знаят, че ще се обсъжда даден въпрос и ако резултатът от него ги интересува, те ще проявят активност и ще присъстват на общото събрание, за да гласуват. Не може да има сигурност, дали предложението, посочено в поканата, ще бъде прието. Съществува възможност то да не бъде прието. И ако липсва възможност да се направи ново предложение на самото заседание, дейността на общото събрание, а оттук и дейността на дружеството, ще бъде блокирана. Ще се налага свикване на ново общо събрание, за да се постави на обсъждане същият въпрос, но с ново предложение. Подобен механизъм на вземане на решения от общото събрание би затруднил неимоверно работата на дружеството, и би съвсем лишил акционерите от активност.

Считам, че правото по чл. 118, ал. 2, т. 4 за предложения и правото за предложения по чл. 232, ал. 1, т. 4 ТЗ вр. чл. 121, ал. 1 ЗППЦК са били едновременно приложими след 2009г. и новото право по чл. 118 не е дерогирало по-старо уреденото. Те имат различно приложно поле.

ІV. Характеристика на правото на акционерите на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК

Правото на предложения за решения към въпроси от дневния ред на общото събрание по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК има следните характеристики:

– членствено право – то е част от съдържанието на членственото правоотношение между дружеството и акционера;

– колективно (малцинствено) право – то може да се упражни от един или от няколко акционера, които притежават заедно поне 5% от капитала на дружеството. Ако отделен акционер притежава по-малко от 5% от капитала, той може, заедно с други акционери, да упражни правото, стига заедно да достигнат 5%-тния праг.

Директива № 2007/36/ЕО дава възможност правото на предложения да бъде уредено като индивидуално или като колективно, като при втория случай прагът на участие не бива да надвишава 5% от капитала на дружеството.

Българският законодател възприема модела за уредбата на това право като колективно. С този избор той проявява последователност, тъй като урежда като колективни почти всички права на акционерите, свързани с работата на общото събрание, с изключение на правото на глас (което по дефиниция е индивидуално право) и правото на акционер да иска отмяна на решение на общото събрание по чл. 74 ТЗ, ако решението противоречи на устава или  на закона.

Колективните права са особена категория права, която се среща само във вътрешните отношения на уредени със закон обединения на лица, каквито са юридическите лица, публичноправните органи и неперсонифицираните социални образувания (напр. етажна собственост). Особеното при тези обединения е, че волята в тях се формира чрез вземане на решения, т.е. с мнозинство от упражнените права на глас. Следователно правото на глас, макар и индивидуално, поражда правни последици колективно.

Колективните (малцинствени) права са много тясно свързани с формирането на воля в общността, те съществуват редом с правото на глас. Те са създадени да обслужват не индивидуалния интерес на отделния акционер, а интереса на общността чрез свикване на общото събрание, включване на нови въпроси и предложения или търсене на отговорност за причинени вреди на дружеството. За упражнението на тези права се изисква наличието на минимален праг с цел да се стимулира сериозното и обмислено намерение на акционерите да упражнят тези права. Дали обаче този праг няма да се окаже нова пречка към проявата на активност от страна на акционерите? Считам, че прагът не би могъл да е пречка, тъй като той не е много висок, а същевременно дава възможност на акционерите да поставят на обсъждане въпроси относно дружеството, които ги интересуват. Малцинствените права са един от механизмите за подобряване на корпоративното управление;

– неимуществено право – интересът на акционерите не може да бъде оценен в пари;

– относително право – то може да се упражни само спрямо дружеството;

– непритезателно право – упражнява се от акционерите без да търсят съдействие от задълженото лице – дружеството. От дружеството не се очаква нито действие, нито бездействие. Дружеството търпи правната промяна, която се извършва в неговата правна сфера. Промяната се изразява в добавянето на едно или повече предложения към въпрос, включен в дневния ред на предстоящото общо събрание.

Какво непритезателно право е обсъжданото право? Правната теория дели непритезателните права на два вида – потестативни и представителна власт. Тъй като правото на предложения не е представителна власт (акционерите упражняват от свое име свое право), би било логично, поради липса на друга възможност, правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК да е потестативно право. Направеният извод следва да бъде проверен.

Потестативните права имат два кумулативно дадени белега:

– упражняват се с едностранно волеизявление на титуляря си, като резултатът се изразява в намеса в правната сфера на задълженото лице, което само търпи тази намеса;

– тези права са секундерни (секундарни, вторични).

Първият белег е несъмнено налице при правото на предложения – тук акционерите-титуляри на правото се намесват в правната сфера на дружеството и без негово съдействие добавят предложения към въпросите от дневния ред на общото събрание.

За наличието на втория белег обаче, е по-трудно да се даде отговор. Причината за тази трудност се крие в нееднозначното обяснение на вторичността в правната теория.

М. Павлова пише в учебника по Гражданско право следното: „Преобразуващите права се наричат „вторични” или „секундерни”, защото възникват въз основа на едно съществуващо правоотношение. В едни случаи същият юридически факт, който е породил това правоотношение, поражда и преобразуващото право.”17. „В други случаи преобразуващите права възникват въз основа на вече породено гражданско правоотношение от нов юридически факт.”18.

Подобно е и обяснението на Ст. Брайков: „Вторичният характер на преобразуващите права се изразява в това, че те са елемент от състава на друго, основно гражданско правоотношение. Това трябва да се разбира в смисъл, че правоотношението, на единия полюс на което стои преобразуващото право, не съществува изолирано, а е съставка на друго, основно правоотношение. Носителят на преобразуващото право и пасивният правен субект са страни и по основното правоотношение.”19.

Двете цитирани обяснения сочат, че за вторичността е достатъчно наличието на едно основно правоотношение, въз основа на което възниква (според М. Павлова) или част от него е (според Ст. Брайков) потестативното право. Тази формулировка на вторичността е твърде обща. Ако я приложим към членствените права, напр. към правото на глас, правото на дивидент, правото на информация и т.н., ще достигнем до извода, че тези права са вторични, тъй като те възникват въз основа на едно по-рано появило се правоотношение – членственото правоотношение, и допълнително осъществили се впоследствие юридически факти. Слабост на посочените обяснения за вторичността е, че те говорят за първичното правоотношение, но не обясняват кое право от съдържанието на това правоотношение е първично. Би трябвало в състава на първичното правоотношение да влиза някакво първично право, заради което възниква вторичното право. Но връзката първично – вторично право в тези обяснения не се извежда на теоретично ниво.

Връзката първично – вторично право се изследва от Р. Ташев: „Функционално преобразуващото право възниква в случаите, когато не е налице надлежно възникване или изпълнение на първичното субективно право.”20. Той сочи три хипотези на съотношение първично – вторично право21:

– Когато задълженото по потестативното право лице упражнява ненадлежно възникнало първично право (първа хипотеза на вторичност). Пример за тази хипотеза е потестативното право да се иска унищожаване на договор, за да може с унищожаването на договора да отпадне и ненадлежно възникналото по унищожаемия договор първично право;

– Когато задълженото по потестативното право лице не оказва необходимото съдействие при изпълнение на вече възникнало първично право (втора хипотеза на вторичност) – напр. неизпълнение на надлежно възникнало субективно право по двустранен договор и разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД;

– Когато първичното право не е породено, а е останало на равнището на правно очакване и в този случай упражняването на вторичното право води до пораждането на първичното право (трета хипотеза на вторичност). Пример за такъв случай е потестативното право да се сключи окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Това потестативно право поражда първичното право, което е посочено в предварителния договор като последица (например такава последица може да бъде придобиване на право на собственост), която е трябвало да възникне от сключването на окончателния договор, но, поради липсата на съдействие от другата страна по предварителния договор, това първично право не е възникнало. То е останало в състояние на правно очакване. При упражнението на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът постановява съдебно решение (първи юридически факт), което поражда друг юридически факт – замества се окончателния договор (чл. 362, ал. 1 ГПК), и последицата от тези два юридически факта е възникване на първичното право22.

Друг пример за третата хипотеза на вторичност е потестативното право на съдебна делба23. Бих желала да се спра на него, тъй като понякога то е сочено в правната теория като потестативно право, на което му липсва характеристиката вторичност, тъй като то възниква едновременно с правоотношението на съсобствеността и не е налице никакво нарушение на това правоотношение. Не е нужно обаче да има нарушение, за да възникне вторичното право. Първичното право в разглеждания случай е правото на собственост върху реален дял от разделеното съсобствено имущество. Когато се упражнява потестативното право на съдебна делба, първичното право е в състояние на правно очакване и именно чрез и след упражнението на правото на съдебна делба възниква правото на собственост върху реален дял. Дотогава то е в състояние на правно очакване, тъй като е започнал да се осъществява фактическият състав, който би го породил, но не е завършен. Първият елемент от този фактически състав е наличието на съсобственост между няколко лица. Следващите елементи, останали неосъществени, са постигане на съгласие от тези лица за доброволна подялба на съсобственото имущество чрез сключване на договор за доброволна делба. Всеки един съсобственик има право да участва в такъв договор и е задължен да не пречи на останалите да участват и те в сключването му. Но поради нежелание на някой от съсобствениците да участва в договора или поради непостигане на съгласие, фактическият състав не се осъществява. Тогава съсобственикът, който желае да получи право на собственост върху реален дял, може да използва потестативното право на делба. Правото на съдебна делба съществува под прекратителното условие, че не е било упражнено правото да се участва в договора за доброволна делба. Фактът, че съсобственик упражнява правото на съдебна делба, е достатъчно доказателство за неупражнение на правото да се сключи договор за доброволна делба от всички съсобственици. Съотношението между потестативното право и правото за участие в доброволната делба е изразена от Ж. Сталев по следния начин: „Съдебната делба (СД) замества непостигнатата доброволна делба. Чрез СД по волята на един и независимо от волята на другите участници в имуществената общност тя се прекратява. Затова СД е особено исково конститутивно производство, по реда на което се установява и принудително осъществява потестативното право за делба (ПД)24. Следователно законодателят е предвидил два механизма за възникване на първичното право на собственост върху реален дял – чрез правото на участие в договора за доброволна делба и чрез потестативното право на съдебна делба. Поради разногласие между съсобствениците правото за участие в доброволната делба остава неупражнено, а правото на собственост върху реален дял (първичното право) – невъзникнало. Упражнението на правото на съдебна делба осъществява неосъществената с доброволната делба правна промяна като прекратява съсобствеността и като резултат на това автоматично възниква правото на собственост върху реален дял съобразно съдебното решение.

Извод: В обобщение може да се посочи, че потестативното право е винаги вторично, защото то поражда, изменя, прекратява или погасява едно право, което поради конфликт между страните не възниква и остава на ниво правно очакване или, макар да възниква, възниква ненадлежно или е останало неизпълнено. Когато е в състояние на правно очакване, първичното право възниква едва с упражнението на потестативното право. А когато е възникнало, първичното право се изменя, прекратява или погасява в резултат на упражнение на потестативното право. Само ако са изпълнени горните изисквания е налице вторичност. Не е достатъчно едно право да възникне като част (елемент) от правно отношение, за да бъде охарактеризирано като вторично. Ето защо членствените право на глас, право на дивидент, право на информация, които дадох като пример по-горе, са първични, а не вторични права.

След като бе обяснена вторичността следва да се провери, дали правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК отговаря на изискванията за вторичност. Упражнението на правото на предложения е юридически факт, който има за резултат пораждането на втори юридически факт – включване на новото предложение в поканата за свикване на общо събрание. Осъществяването на тези два юридически факта в посочената последователност поражда правото на акционерите да гласуват и по новото предложение. По същия начин се пораждат правните последици и при потестативните права – упражнението им е юридически факт, който всякога има за непосредствена последица пораждането на нов юридически факт, напр. разваляне на договор, унищожаване на договор, прекратяване на съсобственост, обявяване на договор за сключен. В резултат от осъществяването на двата юридически факта автоматично настъпва материалноправната последица – възниква, изменя се, прекратява се, погасява се едно първично право.

В съотношение първично – вторично право ли са помежду си правото на акционерите да гласуват новото предложение и правото да се правят предложения? Тъй като правото да се гласува новото предложение възниква (а не се изменя, прекратява, погасява) след упражнение на правото на предложения, то, ако е налице вторичност, правото да се гласува предложението трябва да е първично спрямо правото да се направи предложението и би трябвало да е в състояние на правно очакване при упражнение на вторичното право (трета хипотеза на вторичност). Било ли е в състояние на правно очакване правото да се гласува новото предложение към момента на упражнение на правото на предложение по чл. 118, ал. 2, т. 4? „Да е било в състояние на правно очакване” означава в закона да е бил уреден и друг юридически факт (различен от юридическия факт, който поражда правото на предложение), който също да има за своя материалноправна последица пораждане на правото да се гласува новото предложение и осъществяването на този юридически факт да е започнало, но да е останало недовършено. Такъв юридически факт обаче не е уреден в закона. Следователно към момента на упражнение на правото на предложение, все още правото на акционерите да гласуват това предложение не е съществувало като правно очакване. Ето защо правото на предложение не е вторично. А щом не е вторично, то не може да бъде охарактеризирано и като потестативно. То е трети вид непритезателно право, което, за разлика от потестативните права, е първично, а за разлика от представителната власт се упражнява от свое име.

В какво се изразява практическата разлика между потестативните права и непритезателните първични права? Считам, че тази разлика се състои в начина, по който се упражняват тези права. Потестативните права се упражняват в състояние на конфликт. Конфликтът не бива да се схваща като синоним на нарушение. Възможно е никоя от страните да не е извършила нарушение, но между тях да има конфликт. Такъв е случаят с правото на съдебна делба, което бе разгледано по-горе. Друг пример е възражението за прихващане: при възражението за прихващане кредиторът иска плащане, а длъжникът отказва да плати, като прави възражение за прихващане. Тук пак е налице конфликт на интереси, но няма нарушение. Ето защо потестативните права, когато се упражняват по съдебен ред, се упражняват в спорно (исково) производство. В него се спори, дали е налице първично субективно право (или е в състояние на правно очакване) и дали то не е надлежно възникнало или надлежно упражнено. Затова тук трябва да участват и двете страни по конфликта. Именно вторичният характер на потестативните права обяснява спорния характер на съдебното производство, когато потестативните права се упражняват по съдебен ред.

Не е така при правото на предложения. Нито един от елементите от юридическия факт, който поражда това право, не представлява правно очакване от невъзникнало първично право или неизпълнено или ненадлежно упражнено първично право. Т.е. към момента на упражнение на правото на предложения, конфликт между акционерите и дружеството няма. Затова нищо не налага дружеството да участва в производството, в което се упражнява това право. Именно поради тази причина правото на предложение по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК се упражнява в безспорно производство, каквото е производството за обявяване на актове в търговския регистър (чл. 223а ТЗ).

Като обобщение може да се заключи, че правото на предложения е непритезателно право, но то не спада нито към групата на потестативните права, нито към представителната власт. То е трети вид непритезателно право, което, за разлика от потестативните права, не притежава характеристиката вторичност (секундарност).

V. Предпоставки за възникване на правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК

Правото на предложения е членствено право. То не възниква обаче като субективно право едновременно с възникването на членственото правоотношение, а е само една правна възможност, която възниква едва когато се осъществи целият фактически състав по чл. 118, ал. 2, т. 4, вр. чл. 223а ТЗ. Чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК не описва фактическия състав. Вместо това препраща към чл. 223а ТЗ, където е уредено правото на акционерите да допълват дневния ред с въпроси. Чл. 223а ТЗ се прилага съответно.

Фактическият състав на правото на предложения включва следните елементи:

– Наличие на членствено правоотношение между акционер и публично дружество;

– Обявена в търговския регистър покана с въпросите от дневния ред за свикване на общо събрание;

– Да не са изтекли 15 дни, считано преди датата на откриване на общото събрание;

– Акционери, притежаващи поне 5% от капитала в дружеството, да са постигнали съгласие да направят искане за включване на предложение към въпрос от дневния ред;

– Предложението да не е по въпрос, включен в дневния ред, който касае вземане на решение по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК.

Правото на предложение възниква след като се осъществи целият гореописан фактически състав. Възникналото право се упражнява с подаване от акционерите на искане до търговския регистър за обявяване на тяхното предложение за решение на въпрос от дневния ред.

Тук ще разгледам по-подробно всеки един от изброените елементи от фактическия състав:

  1. Наличие на членствено правоотношение

Членствени са правоотношенията, които възникват в корпоративните юридически лица между юридическото лице и члена на това юридическо лице. Качеството „член” има този участник в юридическото лице, който внася имущество под формата на вноски, като внесеното става собственост на самото юридическо лице. Членовете в акционерните дружества, включително и публичните, се наричат „акционери”. Те, за разлика от съдружниците в други юридически лица, получават в замяна на направените вноски акции. Акцията инкорпорира в себе си членствените права на акционера и когато той прехвърля своя акция, прехвърля и своите членствени права.

  • Да има обявена в търговския регистър покана с въпросите от дневния ред

Поканата за общо събрание се изготвя от управителния орган на публичното дружество – съвета на директорите или управителния съвет, в зависимост дали дружеството е с едностепенната или двустепенната система на управление. Не би трябвало да има пречка това да направи и надзорният съвет, когато публичното дружество е с двустепенна система на управление (извод от чл. 223 ТЗ вр. чл. 121, ал. 1 ЗППЦК).

Съдържанието на поканата при публичните дружества (чл. 115, ал. 2 ЗППЦК) е много по-детайлизирана в сравнение с поканата за свикване на общо събрание при затворените акционерни дружества (чл. 223, ал. 4 ТЗ). Тя съдържа подробна информация за правата на акционерите, свързани с участието им в общото събрание. Така например акционерите трябва да бъдат уведомени за правото им както да включват въпроси в дневния ред, така и за правото им да правят предложения за решения по въпроси, включени в дневния ред. С цел да не бъдат подведени акционерите, с новото изменение, публикувано в ДВ, бр. 62 от 01.08.2017г., е въведено изискването поканата изрично да сочи, че акционерите имат право да правят предложения и на самото общо събрание. Тази промяна е създадена, за да е ясно, че правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК не дерогира правото на акционерите да правят предложения и на самото заседание.

Поканата трябва да е обявена в търговския регистър най-малко 30 дни преди откриването на общото събрание. Освен това тя трябва да е оповестена и по реда на чл. 110т, ал. 1 и ал. 3 – чрез информационна агенция или друга медия, която може да осигури ефективното разпространение на регулираната информация до обществеността във всички държави членки. Поканата, заедно с материалите на общото събрание, в същия срок трябва да се изпрати до КФН и до регулирания пазар. Поканата се публикува и на интернет страницата на дружеството за времето от обявяването й в търговския регистър до приключване на общото събрание (чл. 115, ал. 5 ЗППЦК).

За възникване на правото на предложения е достатъчно да е изпълнено само изискването за обявяване на поканата в търговския регистър. От този момент насетне акционерите знаят съдържанието на дневния ред и на поканата. Неизпълнението на останалите изисквания за разпространение на информацията за събранието от страна на дружеството не са елемент от фактическия състав за възникване на правото. Не би могло дружеството да черпи права от своето неправомерно поведение, а и акционерите нямат задължение да следят дали дружеството е изпълнило тези изисквания.

  • Да не са изтекли 15 дни преди датата на откриване на общото събрание

Тъй като чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК препраща към чл. 223а ТЗ, то следва, че и за обсъжданото право на предложения ще важи 15-дневния срок по чл. 223а, в който това право може да се упражни. След изтичане на този срок правото на предложения ще се преклудира.

Крайният момент на срока е формулиран по следния начин: “не по-късно от 15 дни преди откриването на общото събрание” (чл. 223а, ал. 2 ТЗ).

Той следва да се изчисли по правилата за броене на сроковете по ЗЗД. Съгласно чл. 72, ал. 3 ЗЗД, когато срокът изтича определено число дни преди известен ден, този ден, както и денят на изтичането на срока, не се броят. Денят на провеждане на общото събрание и петнадесетият ден, броен назад във времето (без да се включва в тези 15 дни денят на общото събрание) формират този 15-дневен промеждутък от време, който определя крайният момент на срока, в който акционерите могат да упражнят правото по чл. 223а ТЗ.

Как следва да се постъпи, ако последният ден на срока е неприсъствен (празничен или почивен)? На кой ден изтича срокът в този случай? Според чл. 72, ал. 2 ЗЗД, ако денят, в който изтича срокът за подаване на искането е неприсъствен, то тогава срокът свършва в първия следващ присъствен ден. Как следва да се тълкува цитираната разпоредба – дали че последният ден от срока трябва да се премести един или повече дни (в зависимост от броя на неприсъствените дни) напред и да се скъси фактически 15-дневният срок или че последният ден от срока трябва да се премести назад и фактически да се удължи 15-дневният срок. В първия случай ще бъде защитен интересът на акционерите, подали искането, а във втория – интересът на останалите акционери да се запознаят пò отрано със самото искане.

В конфликта между интереса на акционерите, упражняващи правото по чл. 223а ТЗ, и останалите акционери, отдавам предимство на интереса на първите заради следните два аргумента:

– разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ЗЗД е формулирана така, че да защитава интереса на тези, които подават искания, тъй като тази разпоредба удължава сроковете за подаването им. Затова считам, че и в случая на чл. 223а, ал. 1 ТЗ ще трябва да се приложи същото логическо разсъждение, а именно: ако последният ден, в който акционерите могат да подадат искането, е неприсъствен, то срокът ще се изтегли така, че 15-дневният срок фактически да бъде скъсен;

– дали 15-тият ден ще бъде неработен или не, зависи до голяма степен от решението на управителния орган, който определя датата на провеждане на общото събрание. Акционерите, упражняващи правото по чл. 223а, нямат контрол върху определянето на датата на събранието, а следователно и върху датата, до която те могат да упражнят правото. Ако бъде възприета тезата за защита на интереса на акционерите, неупражняващи правото по чл. 223а ТЗ, то тогава управителният орган би могъл да злоупотреби с това положение, като избира такива дати за общото събрание, които да отнемат от срока, в който акционерите могат да упражняват правото си по чл. 223а ТЗ. Ако обаче бъде възприета тезата за защита на акционерите по чл. 223а, управителният орган, за да не отнема от времето, в което той и останалите акционери могат да се запознаят с нововключените въпроси и предложения, ще има възможност да определя такава дата за общо събрание, при която срокът за упражнение на правото по чл. 223а да не изтича в неработен ден.

Поради посочените два аргумента считам, че 15-дневният срок следва да се брои в интерес на акционерите, упражняващи правото на предложения по чл. 118, ал.2, т. 4, т.е. срокът, в който те могат да упражнят правото, да се измества напред, към датата на общото събрание, когато последният ден за упражнение на правото е неприсъствен. Необходимо е да се определи и началният момент, от който това искане може да се направи. Чл. 223а, ал. 1 ТЗ сочи, че това е моментът на обявяване на поканата в търговския регистър. Тъй като поканата в публичните дружества може само да се обяви в търговския регистър, а не и да се разпраща до акционерите, вторият вариант, посочен в чл. 223а тук е неприложим.

  • Акционери, притежаващи поне 5% от капитала в дружеството, да са постигнали съгласие да направят искане за включване на предложения към въпрос от дневния ред

От формулировката на закона става ясно, че акционери с всички видове акции, издадени от публичното дружество, разполагат с правото на предложения за решения. Няма значение, дали акциите в публичното дружество са обикновени или привилегировани. Има два вида привилегии, които ЗППЦК не допуска да бъдат уреждани за акциите на публичните дружества – такива, които дават право на повече от един глас и такива, които дават право на допълнителен ликвидационен дял (чл. 111 ал. 4 ЗППЦК). Законът обаче не забранява привилегированите акции да бъдат издавани без право на глас (извод и от чл. 111, ал. 7 ЗППЦК). Акционер с акция без право на глас, също както и акционерът с акция с право на глас, има право да прави предложения за решения. Следователно, дори и акционерът да не може да гласува по своето предложение, той има право да предложи какво да гласуват акционерите с право на глас.

Поради факта, че правото на глас и правото на предложения за решение не са взаимно обвързани, следва, че дори и акционерът да не е изплатил напълно емисионната стойност на акцията, може да упражни правото на предложения. Неизплащането на емисионната стойност е пречка за възникване на правото на глас в общото събрание (чл. 111, ал. 1 ЗППЦК), но не и за възникване на правото на предложения.

  • Забраната по чл. 118, ал. 3 ЗППЦК

Преди изменението на ЗППЦК с ДВ, бр. 62/2017г. акционерите се ползваха със свобода относно въпросите и предложенията към тях, които могат да поискат да бъдат обявени в търговския регистър. С изменението обаче бе въведена нова ал. 3 в чл. 118, която ограничи както възможността да се включат нови въпроси, така и възможността да се включват нови предложения към вече включени в дневния ред въпроси.

Ал. 3 се състои от две изречения.

Второто изречение гласи: „Лицата по ал. 1 нямат право да включват в дневния ред на общото събрание нови точки за вземане на решения по чл. 114, ал. 1.” В това изречение е налице терминологична непоследователност, която законодателят би следвало да отстрани при последваща редакция на ЗППЦК. Терминът „точка в дневния ред” следва да се замени с „въпрос в дневния ред”, тъй като това е терминът, който досега се използва не само в ЗППЦК (чл. 118, ал. 2 т. 4, чл. 115, ал. 7 и др), но и в ТЗ (чл. 223, ал. 4, т. 5, чл. 223 и др.). Терминологичната последователност е един от принципите в ЗНА (чл. 37, ал. 1 УПЗНА25) и следва да се спазва.

В чл. 114, ал. 1 са изброени сделки, за сключването на които се изисква изричното овластяване от общото събрание. В противен случай сделката би била нищожна. Законодателят забранява на акционерите да включват в дневния ред въпрос с предмет по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК. Считам, че това ограничение е направено поради невъзможността управителният орган да подготви писмените материали в краткия срок, който законът е посочил – не по-късно от края на работния ден, следващ деня на получаване на уведомлението и да ги предостави на обществеността.

Докато текстът на второ изречение е разбираем, текстът на първо изречение на чл. 118, ал. 3 е неясно формулиран. Той гласи: „Правото по ал. 2, т. 4 не се прилага, когато в дневния ред на общото събрание е включена точка, чийто предмет е вземане на решение по чл. 114, ал. 1.”

Първата неяснота в този текст произтича от използването на термина „право” в единствено число. Ал. 2, т. 4 урежда две субективни права (правото да се включват нови въпроси в дневния ред и правото да се правят нови предложения към вече включени въпроси в дневния ред). Дали законодателят има предвид някое от двете права или става дума за недоглеждане, и визира и двете права? Ако законодателят беше имал предвид едното от тях, би трябвало изрично да посочи кое от двете визира. Тъй като обаче той не е сторил това, остава възможността да става дума за недоглеждане. Такава възможност съществува, тъй като в чл. 115, ал. 2, т. 2 законодателят допуска същата неточност. Там той първо използва „право” в единствено число, („и крайния срок за упражняване на това право”), а после го използва в множествено число („в което тези права могат да бъдат упражнени”, „където се съдържа по-подробна информация относно тези права”). И тъй като в ал. 3 на чл. 118 той не е посочил кое точно от двете права има предвид, би следвало да се приложи поправително тълкуване и да се счита, че законодателят включва в хипотезата на изр. 1-во на ал. 3 и двете права. Прилагайки това тълкуване, се достига до следния резултат: когато има включен в дневния ред въпрос относно чл. 114, ал. 1, акционерите по чл. 118, ал. 1 не само не могат да включват каквито и да е други въпроси, но не могат да правят предложения по който и да е вече включен въпрос от дневния ред. Подобно тълкуване води до логически абсурд. Защо наличието на въпрос по чл. 114, ал. 1 да е пречка за акционерите да правят предложения по други включени въпроси, различни от въпроса по чл. 114, ал. 1? И защо да не могат да включват нови въпроси в дневния ред, различни от тези по чл. 114, ал. 1? Стига се до неприемливия резултат, че всяко включване на въпрос по чл. 114, ал. 1 в дневния ред напълно лишава акционерите от правата по ал. 2, т. 4 на чл. 118. Така българският законодател влиза в пряко противоречие с Директива 2007/36/ЕО, която посочва в чл. 6, т. 1, че на акционерите не може да им бъде отнета възможността да допълват дневния ред на годишното общо събрание с въпроси. А българския законодател не е предвидил възможността акционерите да включват в дневния ред на годишното общо събрание въпроси, дори и ако дневният ред включва въпрос по чл. 114, ал. 1.

Нещо повече, няма логично обяснение защо на акционерите им е забранено да правят предложения по всички включени в дневния ред въпроси. Това ограничение е предвидено и за правото на предложения, упражнявано на заседанието на общото събрание (чл. 115, ал. 2, т. 3 ЗППЦК). Има смисъл от това ограничение, само когато се включва ново предложение към въпрос по чл. 114, ал. 1, тъй като времето за подготовка на материалите от управителния орган на дружеството е твърде кратко. Но забраната относно възможността да се направи предложение по друг въпрос е необяснимо. Затова считам, че думите в ал. 3 – „правото по ал. 2, т. 4” следва да се тълкуват корективно и вместо тях да се разбира – „правото на акционерите да правят предложение по въпроса с предмет вземане на решение по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК”. Останалите случаи – правото да се включват въпроси с предмет различен от този по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК и правото да се включват предложения по въпроси с предмет, различен от този по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК, няма никаква основателна причина да бъдат отнети от акционерите.

VІ. Форма и съдържание на искането за обявяване на предложението на акционерите по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК до длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията (АгВп)

1. Волеизявлението на акционерите да искат да бъдат обявени техните предложения за решения в търговския регистър ще означавам като „искане за обявяване на предложение за решение на въпрос”. Искането се обективира в заявление в писмена форма, която е форма за действителност (чл. 21, т. 1, вр. чл. 13, ал. 1 ЗТР). Заявлението е по специален образец – „Заявление за обявяване на актове” (Форма Г1) към Наредба № 1/14.02.2007г., и ако този образец не е спазен, искането е недопустимо.

Съгласно чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК, вр. чл. 223а ТЗ на обявяване подлежат предложението или списък с предложения за решения на въпроси, вече обявени в дневния ред.

В образеца на Заявлението за обявяване на актове са изброени актове, които подлежат на обявяване. Сред тях не е посочено предложението по чл. 118, ал. 2, т. 4. Затова би следвало да се попълни с думи кутийката от образеца, озаглавена „Друг акт”. Могат да се правят и няколко предложения към един и същи въпрос, материалният закон в това отношение не поставя ограничения. Но не бива да се нарушава чл. 118, ал. 3 ЗППЦК, а именно да се правят предложения по въпрос относно вземане на решение по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК.

2. Качеството на заявител имат акционерите, които желаят обявяването на предложенията (чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗТР, вр. чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК). Заявлението може да се разпише и от адвокат с изрично пълномощно за представителство пред АгВп, предоставено му от акционерите и съставено съгласно Закона за адвокатурата (чл. 15, ал. 1, т. 4 ЗТР). Към заявлението трябва да се приложи и декларация на акционерите за приемането на представения списък с предложения за решения (чл. 13, ал. 4 ЗТР).

3. Към приложенията следва да се приложи и един или повече удостоверителни документи, издадени от Централния депозитар, за придобитите акции26, (чл. 186, ал. 2 от Правилника на „Централен депозитар” АД), с които акционерите доказват притежанието на поне 5% от акциите в публичното дружество.

4. Цялата документация се подава по електронен път, тъй като това е документация, във връзка с акционерно дружество (чл. 17, ал. 2 ЗТР).

VІІ. Процедура пред длъжностното лице по регистрацията към АгВп

1. Проверката, която извършва длъжностното лице по регистрацията е стандартизирана и формална. Тя се състои от две части27 – проверка за допустимост и проверка за законосъобразност и се извършва по изискванията на чл. 21 ЗТР.

Изискванията за допустимостта са:

а) да е подадено Заявление за обявяване на актове при спазване на предвидената за това форма и ред (чл. 21, т. 1 ЗТР)

Трябва да бъде подадено Заявление за обявяване на актове (Форма Г1 от Наредба № 1/14.02.2007г.), заедно с приложенията, които посочих по-горе, по електронен път. В противен случай искането ще е недопустимо;

б) заявлението да изхожда от оправомощено лице (чл. 21, т. 3 ЗТР)

Заявлението трябва да е подписано от акционери, които притежават акции, представляващи поне 5% от капитала на дружеството или от адвокат – техен представител с изрично писмено пълномощно, съставено съгласно изискванията на Закона за адвокатурата за представителство пред АгВп (чл. 15, ал. 1, т. 4 ЗТР). Ако не е съставено адвокатско пълномощно според изискванията, или акционери, притежаващи под 5%, са поискали обявяването, искането ще е недопустимо.

Изискванията по законосъобразност са:

а) представеният акт да подлежи на обявяване и да не е обявен в търговския регистър (чл. 21, т. 2 ЗТР)

На обявяване подлежи списъкът с предложенията за решения към въпроси от дневния ред на общото събрание на публично дружество (чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК).

На обявяване подлежат само тези предложения за решения, които не са вече посочени в поканата, обявена в търговския регистър. Ето защо, ако бъдат подадени последователно две заявления с едно и също предложение, длъжностното лице по регистрацията трябва да се произнесе първо по първото заявление (извод от чл. 19, ал. 1 ЗТР) и ако го уважи, да направи отказ по второто заявление.

Ако бъде предложено решение по обявен в търговския регистър въпрос по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК, длъжностното лице по регистрацията трябва да откаже да обяви предложението като незаконосъобразно, тъй като акционерите нямат право да правят предложения по въпроси по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК (извод от чл. 118, ал. 3 ЗППЦК).

Как следва да постъпи длъжностното лице по регистрацията, ако получи заявление с искане да се обяви предложение за решение по вече включен въпрос, ако, всъщност, приложената документация съдържа нови въпроси с предложения към тях? В този случай искането в заявлението не е правилно формулирано. Следва ли длъжностното лице по регистрацията, въпреки това, да обяви новите въпроси с предложенията към тях в дневния ред, с аргумента, че същите акционери разполагат не само с правото да обявяват нови предложения по вече включени въпроси, но и с правото да обявяват нови въпроси в дневния ред съгласно чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК? Всяко искане, изложено в заявлението, трябва да бъде подкрепено с приложени към заявлението документи. Когато приложените към заявлението документи не подкрепят искането, ЗТР е предвидил длъжностното лице по регистрацията да даде указания да се приложат всички документи, които се изискват по закон, и по този начин бъде отстранена нередовността (чл. 22, ал. 5 ЗТР). Акционерите обаче не биха могли да приложат нови документи, тъй като те са приложили именно документите, които трябва да бъдат приложени, но не са формулирали правилно искането си в заявлението. Считам, че длъжностното лице по регистрацията ще трябва да постанови отказ след изтичане на трите работни дни, считано от постъпване на заявлението в търговския регистър, тъй като той е длъжен да се съобразява с искането и така представените документи няма да доказват направеното искане;

б) към заявлението да са приложени всички документи съгласно изискванията на закона, съответно подлежащият на обявяване акт (чл. 21, т. 4 ЗТР)

Необходимо е да е приложен списъкът с предложения и посочване по кои въпроси са направени тези предложения, удостоверителните документи, издадени от Централния депозитар, доказващи притежанието на необходимия брой акции, пълномощно, ако заявлението е подадено от адвокат като представител на акционерите, декларация по чл. 13, ал. 4 ЗТР, подписана от акционерите за приемането на акта;

в) подлежащият на обявяване акт да отговаря по външни белези на изискванията на закона (чл. 21, т. 5 ЗТР)

Външните белези са такива външни характеристики, които всеки един списък с предложения за решения следва да притежава.

Външните белези са следните:

– списък в писмена форма, в който под ред (последователно) да са включени едно или няколко предложения за решения и въпросите, за които те се отнасят;

– предложенията за решения трябва да се отнасят към въпроси, които са вече включени в поканата и обявени в търговския регистър. Това не са предложения към нови въпроси – такива, които не са посочени в поканата за свикване на общото събрание. При проверката длъжностното лице по регистрацията следи, дали вече не е обявено такова предложение и дали предложението не е по въпрос по чл. 114, ал. 1 ЗППЦК. Длъжностното лице по регистрацията не се занимава да изследва целесъобразността на съдържанието на предложението;

– искането на миноритарните акционери да е подадено 15 дни преди провеждането на общото събрание.

В случай че срокът не е спазен, правото ще бъде преклудирано, а искането – отхвърлено като незаконосъобразно;

г) да е представена декларация по чл. 13, ал. 4 ЗТР (чл. 21, т. 6 ЗТР)

Това е декларация, която трябва да подпишат акционерите, които са поискали обявяването на предложенията. В нея те декларират, че са постигнали съгласие да бъде обявен списъкът с предложения, както и че имат право за това;

д) да е платена дължимата държавна такса (чл. 21, т. 9 ЗТР)

Таксата трябва да е внесена при подаване на искането. Размерът ù е определен в чл. 16б, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от АгВп28, според който по заявление за обявяване в търговския регистър се събира такса в размер на 20 лева.

Осъществяваната от длъжностното лице по регистрацията проверка не следи за спазване на изискванията по чл. 21, т. 7 и т. 8 ЗТР. Т. 7 касае първоначалното вписване на дружеството или промяна на фирмата на дружеството, а т. 8 се отнася до представени документи, за които законът изисква подписите, поставени в тях, и съдържанието на документа, да са нотариално заверени. За списъка с предложенията за решения не се изисква такава форма.

2. Нередовностите в искането биват “отстраними” и “неотстраними”29. “Отстраними” нередовности са неприлагането на всички документи, които се изискват по закон и неплащането на дължимата такса (чл. 22, ал. 5 ЗТР). В случай че тези нередовности не бъдат отстранени до изтичане на три работни дни от постъпване на заявлението в търговския регистър, длъжностното лице по регистрацията постановява отказ (чл. 22, ал. 5, вр. чл. 19, ал. 2 ЗТР).

Отказът подлежи на обжалване пред окръжния съд по седалището на търговеца в 7-дневен срок от връчването му (чл. 25, ал. 1 ЗТР). Решението на окръжния съд подлежи на обжалване в 7-дневен срок от съобщаването му пред съответния апелативен съд, чието решение е окончателно (чл. 25, ал. 4 ЗТР). При отмяна на отказа съдът дава задължителни указания на АгВп да извърши обявяването.

VІІІ. Имат ли задължение акционерите, упражняващи правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4, да представят писмени материали и на кого?

Чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК препраща към чл. 223а ТЗ относно реда за упражняване на правото на предложения. Чл. 223а ТЗ урежда реда за включване на въпроси в дневния ред на общото събрание на затвореното акционерно дружество, като ал. 4 постановява, че най-късно на следващия работен ден след обявяването на новите въпроси акционерите са длъжни да представят списъка с въпроси, предложенията за решения и писмените материали на дружеството. Следователно акционерите по чл. 118, ал. 1 ЗППЦК, които правят предложение за решение на въпрос в публичното дружество, трябва да предоставят предложенията за решения и писмените материали на дружеството.

Има ли някаква специална уредба в ЗППЦК по въпроса за предоставяне на материалите? Специална уредба има, но тя предписва специален ред само за акционерите, които искат обявяване на нови въпроси в дневния ред. Става дума за чл. 115, ал. 7 ЗППЦК. Текстът съдържа неточности, които налагат към него да се приложи стеснителното тълкуване. Началото му гласи: „В случаите по чл. 118, ал. 2, т. 4” – от формулировката би следвало да се разбира, че ал. 7 на чл. 115 визира всички случаи, уредени в т. 4, а именно правото да се допълва дневния ред с въпроси и правото на предложения. Това заключение обаче влиза в противоречие с изложението по-нататък, съгласно което акционерите са длъжни да предоставят материалите „най-късно на следващия работен ден след обявяване на въпросите в търговския регистър”. Следователно чл. 115, ал. 7 визира само случаите, когато се включват нови въпроси в дневния ред, тъй като няма как акционерите, които правят предложения, да представят материалите веднага след обявяването на въпросите в търговския регистър. Оттук би могло да се заключи, че изискването на чл. 115, ал. 7 материалите да се представят на КФН и на регулирания пазар важи само за акционерите, които искат включването на нови въпроси; за тези, които правят нови предложения, ще остане изискването за предоставяне на материалите само на дружеството, тъй като това е предписано в чл. 223а ТЗ.

Няма обаче никаква логика в разделянето на изискванията за представяне на материалите по този начин. Дори когато се правят нови въпроси, задължително те следва да са придружени и от предложения и предоставените материали касаят именно тези предложения. Следователно и в двата случая на чл. 118, ал. 2 се представят материали за предложенията. Поради това е нелогично да се предвиждат две различни уредби (чл. 223а ТЗ и чл. 115, ал. 7 ЗППЦК) за предоставянето на материалите във връзка с упражнението на двете права по чл. 118, ал. 2, т. 4. Считам, че при следващата редакция законодателят следва да измени чл. 115, ал. 7 като добави: „следващия работен ден след обявяване на въпросите, съотв. предложенията в търговския регистър.”

Доколкото в настоящия момент няма уеднаквяване на уредбата за представяне на материалите за двете права по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК, следва да се доизясни на кого трябва да представят материалите акционерите, упражнили правото на предложения. Тъй като ЗППЦК не предвижда нищо специално по този въпрос, следва да се приложи чл. 223а, ал. 4. Той предписва акционерите да предоставят материалите само на дружеството. Срокът, който е посочен в чл. 223а, ал. 4 за предоставяне на материалите, следва да се приложи съответно и вместо да се чете „най-късно на следващия работен ден след обявяване на въпросите”, следва да се разбира – „най-късно на следващия работен ден след обявяване на предложенията в търговския регистър”.

Изводите, които може да направим до тук относно материалите са:

– когато дружеството обявява покана, управителният орган е длъжен да представи поканата и материалите на КФН и на регулирания пазар, както и да я публикува на страницата си в интернет (чл. 115, ал. 5 ЗППЦК);

– когато акционерите по чл. 118, ал. 1 упражняват правото да искат обявяване на нови въпроси, те са длъжни да предоставят материалите на дружеството, на КФН и на регулирания пазар30;

– когато акционерите по чл. 118, ал. 1 упражняват право да искат обявяване на нови предложения, те са длъжни да представят материалите само на публичното дружество, тъй като чл. 118, ал. 2, т. 4 препраща само към чл. 223а ТЗ и друга уредба в ЗППЦК по този въпрос няма.

Разликата между първите два случая и третия случай е, че при тях се обявяват въпроси с предложения, докато в третия случай се обявяват само предложения. Но материалите, всъщност, и при трите случая са изготвени на базата на предложенията, които се правят преди заседанието на общото събрание. Поради това не би следвало материалите от третия случай да не се представят на същите органи и лица както в първите два случая. Считам, че ЗППЦК има празнина по този въпрос и става дума за пропуск за неговото уреждане, тъй като нито ЗППЦК, нито Наредба № 2/17.09.2003г. за проспектите, в сегашната й редакция, казва нещо по този въпрос. Тази празнина може да се преодолее чрез аналогия с чл. 115, ал. 7 поради следното:

– на първо място налице е подобен случай, тъй като съществените елементи от фактическите състави на втория и на третия случай съвпадат – налице е вече обявена покана за свикване на общо събрание; акционери правят предложения за решения към въпроси, като в единия случай въпросите са нови, а във втория са вече обявени;

– на второ място и при двата случая целта, за която се изготвят материалите, е една и съща – информиране на акционерите и контролиращите органи.

Ето защо, и при упражнение на правото на предложения по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК акционерите ще трябва да уведомят КФН и регулирания пазар за предложенията, които са направили, и да предоставят материалите, изготвени към тези предложения.

ІХ. Преглед на правната уредба на правото на предложения в някои други държави – членки на ЕС

Българската уредба на правото на предложения съдържа неясноти, които бяха разгледани по-горе. В следващите редове ще бъде направен кратък преглед на някои чуждестранни национални законодателства в ЕС, уреждащи правото на предложния. Техни решения биха могли да се заимстват от българския законодател.

1. Германската уредба

Уредбата на правото на предложения се съдържа в германския Закон за акционерните дружества (ГермЗАД).

На управителния съвет и на надзорния съвет е вменено задължение да правят предложения по всеки един въпрос от дневния ред (§ 124, ал. 3 ГермЗАД). Предложенията се обявяват заедно с въпросите от дневния ред.

За избора на надзорен съвет и одитор правомощието за предложение е вменено само на надзорния съвет, като той трябва да посочи имената, професията и местоживеенето на предложените кандидати. Това е важен момент, който българската уредба би следвало да възприеме, тъй като е нелогично управителният съвет да посочва кандидатите за органа (надзорния съвет), който ще упражнява надзор върху него, както и кандидата за одитор, който ще проверява счетоводната документация от дейността му. А настоящата българска уредба съдържа тези нелогичности.

Надзорният съвет, респ. управителният съвет може да се отказва от направеното предложение в поканата, само когато, след обявяването му, са възникнали или са станали известни нови обстоятелства или е направена нова преценка на базата на други обстоятелства31. Допустимо е обаче да се правят алтернативни предложения, както и предложения при условията на евентуалност32. Подобна детайлност липсва в българската уредба, а тя би дала по-добра гаранция на акционерите, че управителният съвет или надзорният съвет добросъвестно ще посочат всички възможни варианти за гласуване на общото събрание предварително.

Управителният съвет и надзорният съвет нямат задължение да правят предложения, ако въпросите са поставени от акционерите (без значение, дали става дума за допълване на дневния ред или свикване на общо събрание) или ако общото събрание е обвързано по закон от определени кандидатури (§ 124, ал. 3 ГермЗАД)).

Акционерите, от своя страна, могат да правят контрапредложения на предложенията на управителния съвет и надзорния съвет. Тези предложения не се обявяват заедно с дневния ред, тъй като акционерите първо трябва да са се запознали с въпросите и предложенията на надзорния съвет и управителния съвет и едва тогава да правят своите контрапредложения. Контрапредложението трябва да бъде представено на дружеството не по-късно от 14 (четиринадесет) дни преди датата на общото събрание (§ 126, ал. 1 ГермЗАД).

Контрапредложение може да прави всеки акционер. Следователно това право е уредено като индивидуално.

Искането за обявяване на контрапредложението трябва да бъде обосновано, като се посочват накратко (не повече от 5000 знака за обосновката – § 126, ал. 2, изр. 2 ГермЗАД) аргументите, с които акционерът се обосновава33. Управителният съвет, респ. надзорният съвет може да вземе отношение по предложението на акционера и да обяви същото заедно с контрапредложението.

Отделният акционер може да издига и кандидатури за надзорен съвет и одитор, като в този случай обосновка не е нужно да се представя. При издигането на кандидатурата акционерът трябва да посочи имената, професията и местоживеенето на кандидата, който излъчва (§ 127, вр. § 124, ал. 3, изр. 2 ГермЗАД).

Ако издигнатата кандидатура или контрапредложение не отговарят на законовото изискване за съдържание или ако не са подадени в 14-дневен срок преди датата, определена за провеждане на общо събрание, управителният съвет отказва обявяването им. Обявяването им се отказва и когато:

– ако обяви информацията, управителният съвет ще подлежи на наказателна отговорност (§ 126, ал. 2, т. 1 ГермЗАД);

– ако бъде прието решение, същото ще противоречи на закона или устава (§ 126, ал. 2, т. 2 ГермЗАД);

– обосновката в съществените аспекти е погрешна, въвеждаща в заблуждение или има опозоряващ характер (§ 126, ал. 2, т. 3 ГермЗАД);

– контрапредложение на акционера, основаващо се на същите факти, вече е било представено на общо събрание по надлежния реда (§ 126, ал. 2, т. 4 ГермЗАД);

– същото контрапредложение на акционера със същата обосновка е било обявено през последните пет години, като на поне две общи събрания е събрало по-малко от 5% от представения капитал (§ 126, ал. 2, т. 5 ГермЗАД);

– акционерът посочва, че нито ще присъства, нито ще бъде представляван на събранието (§ 126, ал. 2, т. 6 ГермЗАД);

– през последните две години на две общи събрания акционерът е направил контрапредложение, но не го е представил на събранието нито лично, нито пък същото е било представено от негово име на събранието (§ 126, ал. 2, т. 7 ГермЗАД);

Разгледаните текстове на § 126 (“Контрапредложения на акционерите”) и на § 127 (“Издигане на кандидатури от акционерите”) уреждат възможност акционерите да направят предложенията предварително, преди датата на провеждане на общото събрание. Тези две разпоредби уреждат изискванията, на които трябва да отговарят предложенията на акционерите, за да бъдат обявени предварително от управителния орган. Посочените възможности обаче не представляват ограничение във възможността на акционерите да правят предложения и на самото общо събрание. Т.е. предложения могат да се правят и на самото общо събрание, като общото събрание не е обвързано да гласува само предложенията, които предварително са обявени от управителния съвет/надзорния съвет, респ. акционерите, включили въпроси и/или предложения в дневния ред.

Германската уредба предписва интересно разрешение, но не общо за всички предложения, а само относно предложенията за членове на надзорния съвет. Те могат да бъдат гласувани преди предложението на надзорния съвет, ако са направени предварително, преди събранието, и акционери, представляващи 1/10 от представения на събранието капитал поискат това (§ 137 ГермЗАД). В случай че има няколко различни предложения, за които е спазен този ред, председателят определя поредността на гласуване на предложенията, като се спазва изискването те да бъдат гласувани преди предложението на надзорния съвет34.

2. Австрийската уредба

Уредбата на правото на предложения се съдържа в австрийския Закон за акционерните дружества (АвстрЗАД).

АвстрЗАД урежда безусловна възможност за акционерите на регистрираните на регулирания пазар дружества и условна възможност за акционерите на нерегистрираните на регулирания пазар дружества да правят предложения към включени в дневния ред въпроси преди самото заседание на общото събрание. Условието при нерегистрираните дружества е тази възможност да е предвидена в устава на дружеството (§ 110, ал. 5 АвстрЗАД). Доколкото уставът на дружеството допуска тази възможност и не предвижда някакви отклонения от изискванията, които са предписани за акционерите на регистрираните на борсата дружества, приложение намират тези изисквания, описани в § 110, ал. 1 – 4 АвстрЗАД (§ 110, ал. 5, изр. 2 АвстрЗАД).

Правото да се правят предложения извън заседанието на общото събрание е уредено като малцинствено, за разлика от германското аналогично право, което е уредено като индивидуално. Австрийският законодател изисква обаче доста ниско участие на акционера в капитала за упражнение на това право – 1% от капитала, като законът допуска уставът да намали прага още повече, включително правото да бъде уредено като индивидуално. Освен това, и тук, както в германската уредба, това право може да бъде упражнено както от акционери с акции с право на глас, така и от акционери с акции без право на глас.

На следващо място, подобно на германската уредба, австрийската изисква акционерът/ите, направили предложението, да присъстват на събранието. Ето защо е предписано изискването акционерът/ите да повторят предложението си и на заседанието на събранието (§ 119, ал. 2 АвстрЗАД). Уставът обаче може и да предвиди, че това законово изискване няма да се прилага.

Акционерите изпращат предложението за решение по който и да е въпрос от дневния ред с обосновка, която не бива да надхвърля 5000 (пет хиляди) знака. Когато се предлагат членове на надзорния съвет вместо обосновка трябва да се посочи информацията по § 87, ал. 2 АвстрЗАД – образование, професионални квалификация и занимание. Управителният съвет или надзорният съвет могат да дадат становище по направеното предложение. Искането да се обяви предложението трябва да се направи най-късно на седмия работен ден преди общото събрание, а дружеството трябва да го обяви най-късно на втория работен ден след получаване на искането. Обявяването се извършва на интернет страницата на дружеството.

Не се допуска качване на интернет страницата на предложение:

– което не съдържа обосновка или информация по посочения по-горе § 87, ал. 2 АвстрЗАД относно предложението за членовете на надзорния съвет (§ 110, ал. 4, т. 1 АвстрЗАД);

– което, ако бъде прието, ще противоречи на закона или на устава (§ 110, ал. 4, т. 2 АвстрЗАД);

– когато същото предложение, основано на същата информация, е вече обявено на интернет страницата (§ 110, ал. 4, т. 3 АвстрЗАД);

– когато се изнасят факти представляващи клевета или оскърбление, или когато, ако управителният съвет го качи на електронната страница, ще бъде наказателно отговорен (§ 110, ал. 4, т. 4 АвстрЗАД);

– ако акционерите съобщават, че няма да вземат участие в общото събрание и няма да бъдат представени на него (§ 110, ал. 4, т. 5 АвстрЗАД).

3. Уредбата на Великобритания

Основен източник на уредбата на дружественото право на Великобритания, и по-специално на правото на предложения, се съдържа в Закона за дружествата от 2006г.35.

Законът не прави строго терминологично разграничение между “въпрос” и „предложение към въпроса”, но въпреки това той урежда право на акционерите да правят предложения към вече обявени въпроси. Тук то е представено като право на акционерите на изложения по вече включени в дневния ред въпроси (чл. 314, ал. 1 (а) “Право на членовете да искат разпращане на изложения”). Изложението трябва да се състои от не повече от 1000 (хиляда) думи (чл. 314, ал. 1). Чрез изложението се изразява мнение по вече включен въпрос, като по този начин се провежда кампания “за” или “против” дадения въпрос. Тази възможност позволява останалите акционери да се запознаят предварително с аргументите “за” и “против” приемането на даден въпрос, да направят своите предварителни проверки и да обмислят по какъв начин ще гласуват на общото събрание.

Право на изложения имат един или повече акционери, които притежават поне 5% от всички права на глас по въпроса, по който е направено изложението (чл. 314, ал. 2 (a), вр. ал. 3). Акцентът е поставен не върху правото на глас въобще, а върху правната възможност акционерът да гласува по конкретен въпрос. За разлика от германската и австрийската уредба, където титуляри на правото на предложения са всички акционери, тук кръгът на титулярите на това право е силно свит – само тези, които могат да гласуват по конкретния въпрос. Но и тук, както в другите три обсъдени законодателства, е предоставена възможност това право да се упражнява по всякакви въпроси.

Искането с изложението трябва да бъде получено от дружеството поне една седмица преди събранието, за което се отнася (чл. 314, ал. 4 (d)). Дружеството разпраща изложението по реда, предвиден за разпращане на уведомлението за свикване на общо събрание. Изложението се разпраща в разумен срок след изпращането на уведомлението (чл. 315, ал. 1). Ако задължението за разпращане не бъде изпълнено, лицето, което отговаря за разпращането, подлежи на глоба.

Законът е дал на дружеството възможност да откаже да разпрати изложението, ако съдът се произнесе, че е налице злоупотреба с акционерно право. Тук, за разлика от германската и австрийската уредба, не са посочени изрично случаите, при които акцонерът/ите не могат да искат да се разпрати изложението им, а съдът преценява във всеки конкретен случай, дали е налице злоупотреба с акционерното правото. Съдът може да бъде сезиран както от дружеството, така и от друго лице, което твърди, че е увредено (чл. 317).

Заключение

Българската уредба на акционерното право на предложения, направени преди провеждане на общото събрание, е въведена в резултат на изискванията на наднационалното законодателство на ЕС. Чрез него Европейската комисия, която е инициатор на това законодателство, цели да създаде правилни механизми, които да подобрят системата на корпоративно управление на публичните дружества. Европейската комисия изтъква изрично липсата на активност на акционерите като основен проблем при корпоративното управление. Българският законодател въвежда прилагането на правото на предложения в публичните дружества, но не извършва такава промяна в затворените акционерни дружества. А затворените акционерни дружества и публичните дружества са дружества от един и същи вид – те са акционерни дружества и „страдат” от един и същи проблем – липсата на активност на акционерите при дружества с разпръсната акционерна структура.

Все пак, крачка в правилната посока е направена при публичните дружества. Но тази крачка е колеблива и вместо да внесе яснота и спокойствие за публичните дружества, тя е причина за съдебни спорове, свързани с неясноти в уредбата относно това, дали могат да се правят предложения и на самото общо събрание. Тази неяснота трае осем години (от 27.03.2009г. до 01.08.2017г.), като едва с ДВ, бр. 62/2017г. ЗППЦК недвусмислено постановява, че правото на предложения на заседанията на общото събрание е допустимо.

Същото това изменение обаче поражда други неясноти, които също е много вероятно да доведат до съдебни спорове – това са неясните формулировки на чл. 118, ал. 3 и на чл. 115, ал. 7 ЗППЦК, които бяха обсъдени по-горе. Следва тези изменения в закона да се преформулират, за да се въведе яснота в уредбата и по този начин да се подобри корпоративното управление на публичните дружества.

* * * * *

Студията е публикувана за пръв път в Кърпачева, Е., Петров, А., Дунавски, Д., Вангелова, Зл., Колев, Н. Изследване на отделни правни проблеми в светлината на принципите на корпоративното управление. Втора част. С.: Издателски комплекс – УНСС, 2018, с. 104 – 136.

  1. Обн. ДВ. бр. 114 от 30 декември 1999 г.
  2. Много корпоративни юридически лица не са корпорации, например сдружението с нестопанска цел, събирателното дружество, командитното дружество.
  3. Петте белега са посочени в McCahery, Joseph and Vermeulen, Erik. Corporate governance of non-listed companies, Oxford, 2010, p. 20.
  4. Според П. Голева тук трябва да бъде причислено и командитното дружество с акции – вж. Търговско право, Обща част, Апис, 2014, с. 161 и 162.
  5. http://www.parliament.bg/pub/ECD/150956SWD_2014_126_BG_DOCUMENTDETRAVAIL_f.pdf - пълното наименование на доклада е Работен документ на службите на Комисията (Обобщена оценка на въздействието) придружаващ Предложението за Директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива 2007/36/EО по отношение на насърчаването на дългосрочната ангажираност на акционерите и Директива 2013/34/EС по отношение на някои елементи на декларацията за корпоративното управление и Препоръката на Комисията относно качеството на отчитането в рамките на корпоративното управление (въз основа на принципа „изпълнение или обяснение“).
  6. Пак там.
  7. Пак там.
  8. Ланджев, Б. Правни проблеми на финансовото инвестиране, Нова звезда, 2014, с. 201.
  9. Пак там.
  10. Това определение е наречено „класическо” в сега действащия Кодекс за корпоративно управление на Обединеното кралство от 2016г.
  11. Това определение за корпоративното управление е дадено в т.нар. Доклад на Кедбъри, изготвен през 1992г. във Великобритания от Комисията по въпросите на финансовите аспекти на корпоративното управление, с председател Е. Кедбъри. Комисията е съставена след установен провал финансовите отчети на дружествата да разкриват вярно финансовото състояние на дружествата. Комисията изготвя препоръки, а не строги правила, като целта на препоръките е да се даде възможност за гъвкавото им прилагане от всяко отделно дружество, като ролята на съвета е да прецени как чрез тях да повиши качеството на управлението.
  12. Търговски закон, обн. ДВ. бр. 48 от 18 юни 1991г.
  13. Следва да се наблегне, че разпоредбата на чл. 118, ал. 2, т. 4 урежда две самостоятелни права и те могат да се упражняват независимо едно от друго. Когато искат включване на нови въпроси в дневния ред, акционерите са длъжни да правят и предложения към всеки нов въпрос; по този начин обаче те не упражняват правото на предложения, а правото за включване на нов въпрос (чл. 223, ал. 4, т. 5 ТЗ, вр. чл. 121, ал. 1 ЗППЦК).
  14. Има разлика между лицата, които могат да упражняват правото, уредено по чл. 118, ал. 2, т. 4 ЗППЦК и правото по чл. 223а ТЗ. Допреди 27.03.2009г. акционерите трябваше да притежават, както и по сегашната уредба, поне 5% от капитала, но имаше и една разлика – тези акции трябваше да са притежавани поне 3 месеца.
  15. Комисията за финансов надзор
  16. Решение № 1132/28.01.2014г. по адм. дело № 11063/2013г., VІІ отд. на ВАС.
  17. Павлова, М. Гражданско право, Обща част, том І, Софи-Р, 1995, с. 181.
  18. Пак там.
  19. Брайков, Ст. Преобразуващи искове и преобразуващи решения, Сиби, 2014, с. 60.
  20. Ташев, Р. Обща теория на правото, София, 2005, с. 235.
  21. Пак там.
  22. Ж. Сталев формулира горното по следния начин: „Настъпилата след решението материалноправна промяна има като свой непосредствен юридически факт конститутивното съдебно решение” – Сила на пресъдено нещо в гражданския процес, Сиела, 2007, с. 121, бележка под линия № 127.
  23. Този пример не е посочен от Р. Ташев.
  24. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, София, 1994, с. 543.
  25. Съгласно чл. 37, ал. 1 от УПЗНА думи или изpaзи c утвъpдeнo пpaвнo знaчeниe ce изпoлзувaт в eдин и cъщ cмиcъл във вcички нopмaтивни aктoвe.
  26. С протокол от 27.01.2017г. бе изменен чл. 186, ал. 2 от Правилника на Централния депозитар, като документът, който вече депозитарят издава като доказателство за придобитите безналични акции се нарича „удостоверителен документ”. До преди изменението документът бе наричан „депозитарна разписка” и не беше ценна книга. Това изменение се наложи, тъй като ЗППЦК нарича други документи „депозитарни разписки” и те са ценни книжа (чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗППЦК).
  27. Стефанов, Г. Търговско право, обща част, Абагар, 2011, с. 127.
  28. ДВ. бр. 94 от 25 ноември 2005г.
  29. Маданска, Нели и Николова, Бистра. Дружествени спорове и съдебни производства по Закона за търговския регистър, ИК „Труд и право”, 2012, с. 200.
  30. В този случай публичното дружество е длъжно да актуализира поканата и да я публикува с материалите при условията на чл. 100т, ал. 1 и 3 ЗППЦК. Неразбираемо е защо когато дружеството изготвя първоначално поканата, не е длъжно представя материалите на обществеността по чл. 100, ал. 1 и ал. 3 (извод от чл. 115, ал. 4 ЗППЦК), а когато се изменя поканата – тогава материалите трябва да се представят (чл. 115, ал. 7 ЗППЦК).
  31. Hüffer, Uwe. Aktiengesetz. 7 Auflage. Verlag C. H. Beck München, 2006, S. 649-650.
  32. Ibid. S. 649.
  33. Ibid. S. 659.
  34. Ibid. S. 769.
  35. Получил кралско одобрение на 8 ноември 2006г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *